— А така ли е?
Алекс въздъхна и пристъпи към шрайбпроектора. Прокара длан по изображението на грубата хартия.
— Внимателно проучих документа. Петстотин думи в един-единствен абзац, със странни записки в полето. Напомнят ми за есетата, които ми предават някои от вас.
Разнесе се смях, след това някой попита:
— Има ли още?
— Не. Директорът Прайн е получил само тази страница. Двамата смятаме, че останалата част от ръкописа е у доктор Стайли Фиск, мой стар приятел и един от най-големите изследователи на Фолоус… — Тя млъкна и се замисли какво друго й бе написал Луис в онази бележка: че Фиск е остарял и е оставил някой да открадне тази страница от безценното богатство. Това можеше да значи само едно: ръкописът наистина съществуваше. „Можеш ли да си представиш, Алекс — пишеше й той, — какво ще е най-накрая да открием третия роман на Фолоус? На Даниел щеше ужасно да му хареса“.
— Законно ли е да е у вас? — попита някой и я върна обратно в залата в северното крило. — И има ли съмнения, че тази страница е писана от Фолоус?
— Аз поне нямам абсолютно никакви съмнения.
Студентите се разшумяха удивено. Разбираха колко значима е находката, колко важно ще се окаже изображението на екрана за учените от целия свят, ако професор Шипли успее да докаже автентичността му. Чудеха се какво я спира — дори само една страница сигурно струваше цяло състояние.
Но Алекс не споделяше ентусиазма им. Всеки път, когато докоснеше страницата, изпитваше пълен ужас. И така бе от години.
Същата вечер Алекс излезе с приятеля си доктор Питър Мюлер. Беше малко по-стар от нея, но какво от това? Преподаваше психология, изглеждаше добре по специфичен за по-възрастните учени начин. Беше интересен в леглото. Гъстата му черна коса падаше над лявото око. Заведе я на танци. Любовният й живот можеше да е доста по-зле в Харвард. Много по-зле.
Вечеряха в един ресторант в Бостън, казваше се „Изворът“. Вътре беше истинско стълпотворение от студенти, помещението кипеше от живот и носеше свободен дух — точно както й харесваше. На Питър не му хареса. Той обичаше да шепти, да се привежда към ухото й и да й казва какво смята да направи с нея по-късно. Но Алекс обичаше глъчта, шума на колежанския живот. Напомняше й за Джаспър.
Отхапа от чийзбургера с бекон и преглътна с евтина бира. От стария джубокс се носеше песен на „Вампайър Уикенд“4.
— Наближават атестациите — каза Питър. Не й се водеше този разговор, не и тази вечер. Извърна поглед и огледа помещението. В ъгъла забеляза свой бивш студент с опърпано малолетно момиче, което изглеждаше прекалено сладко, за да се озове в тази ситуация. Алекс винаги си падаше по онези с мрачните усмивки й умове като бръсначи, които знаеха отговорите на всички въпроси, но рядко ги произнасяха на глас от страх да не се изложат. „Момичета като теб, Алекс. Точно като теб, преди да се запишеш във вечерния курс. Преди Олдис“.
— Александра, слушаш ли ме?
Тя погледна Питър, буйната му коса и воднистите му сини очи. Мразеше, когато я наричаше с пълното й име.
— Слушам те — каза тя. — И то много внимателно.
— Ще кандидатстваш ли отново в Оксфорд?
За кой ли път повдигаше този въпрос — четвърти или пети? Лято в Лондон. Стипендия, цял семестър, през който да си довърши книгата. Е, още не беше точно книга, по-скоро замисъл. Истинска кримка. За вечерния курс, за събитията в онази лекционна зала. За случилото се с нея.
— Едва ли — каза тя.
— Защо не? Алекс, можем да кандидатстваме и двамата. Да се махнем оттук, да прекараме един семестър в Европа заедно, да работим, да преподаваме, да научим нови неща. Да се опознаем… — Стисна ръката й под масата. Тя я дръпна, въпреки че нямаше намерение да го прави.
Питър направи кисела физиономия и започна разсеяно да боде пържолата си. После каза:
— Последния път трябваше да ти дадат стипендията.
Алекс сви рамене.
— Сигурен съм. Всички го знаят. Майната му на Томас Хедли. Ти си сред най-добрите учени в този университет, Алекс. Само трябва да играеш повече по правилата, да се харесаш на Хедли и останалите.
Мобилният й телефон иззвъня и я спаси.
— Извини ме — каза тя и се измъкна от ресторанта. Докато излизаше, телефонът спря.