— Омагьосан кръг — почти шепнешком промълви Макалистър с вперени в дипломата очи. — От всичко, което чух дотук, съм уверен, че Уеб няма да иска и да чуе за това, а още по-малко да се намеси.
— В такъв случай трябва да му създадем много силен мотив да го направи — меко поясни Хавиланд. — В моята професия, а честно казано, аз никога не съм се откъсвал от нея, винаги търсим моделите, подбуждащи човека към съответно действие… — Възрастният посланик се облегна назад в креслото си, лицето му се смръщи, а погледът му изведнъж стана някак празен; очевидно изживяваше вътрешен конфликт. — Понякога методите ни са неприятни, дори отблъскващи… Но трябва да се действа в името на по-голямото добро, на по-съществените изгоди. За всички.
— Това не ми говори нищо.
— Дейвид Уеб се превърна в Джейсън Борн поради една съществена причина, същата причина, която го тласна към „Медуза“. Той бе лишен от семейството си, децата му и майка им бяха убити.
— О, Господи…
— Присъствието ми не е необходимо повече — заяви Райли и стана от стола си.
3.
„Мари! О, Господи, Мари, случи се отново! Отприщи се един поток и аз не можах да го овладея. Мъчих се, любима, мъчих се, колкото можах, но той ме понесе и усетих, че се давя! Знам как ще реагираш ако ти кажа, и точно затова ще го премълча, макар да знам, че ще го прочетеш в очите ми, ще го чуеш в гласа ми… Само ти си знаеш как го правиш. Ще кажеш, че е трябвало да си дойда у дома при теб, да поговорим, да бъдем двамата заедно и да се справим. Заедно! Боже мой! Още колко товар можеш да поемеш? И колко нечестен мога да бъда да го струпвам все на теб? Толкова много те обичам, че се опитвам понякога да се справя сам, да те освободя от робството, да те оставя да си поемеш дъх и да дам отмора на нервите ти от непрекъснатите грижи за мен. Виждаш, любов моя, че и сам се справям. Ето, вече съм добре, успокоих се. И ще се прибера сега при теб в по-добра форма, отколкото бях преди малко. Няма друг начин, защото, ако те няма теб, нищо не ми остава.“
С обляно в пот лице и залепнал за тялото спортен екип, Дейвид Уеб тичаше задъхан по мократа трева на игрището, после по циментовата пътека към гимнастическия салон. Есенното слънце се беше скрило зад каменните университетски постройки и обагряше следобедното небе по пътя си към далечните лесове на Мейн. Прониза го хлад и той потрепера. Не това му бяха препоръчали лекарите.
И все пак бе спазвал съветите на медицинските светила; просто денят се случи такъв. Правителствените лекари му бяха казали, че ако настъпят моменти, а без съмнение щеше да ги има, когато в съзнанието му внезапно нахлуят смущаващи образи, най-добре ще се справи с тях чрез физическо натоварване. Електрокардиограмите показваха, че сърцето му е здраво и дробовете му са в задоволително състояние, макар че имаше глупостта да пуши. И тъй като тялото му бе годно да понесе наказанието, това бе най-добрият начин да облекчи ума си. В такива мигове му бе нужно самообладание.
— А какво лошо има в няколко питиета и цигари? — бе попитал лекарите, изразявайки предпочитанията си. — Сърцето започва да бие по-бързо, тялото не страда, а съзнанието определено се облекчава.
— Те са депресанти — гласеше отговорът на единствения човек, когото бе склонен да слуша. — Изкуствени стимуланти, които само задълбочават депресията и усилват напрежението. Тичай, плувай, прави любов с жена си или с някоя друга. Не бъди глупак и не ми се връщай тук грохнала развалина. Ако не се вълнуваш за себе си, помисли за мен. Толкова труд хвърлих да те изправя на крака, неблагодарнико. Хайде, изчезвай оттук, Уеб. Залавяй се сам с живота или с онова, което си спомняш от него, и му се наслаждавай. Извадил си по-голям късмет от мнозина, недей го забравя или ще отменя месечните ни разпивки в кръчми по наш избор и ще те пратя по дяволите, макар че тези срещи ще ми липсват. Върви, Дейвид. Време ти е да заживееш самостоятелно.
Морис Панов беше единственият човек освен Мари, който можеше да му влияе. Това в известно отношение бе ирония на съдбата, защото първоначално Мо не бе сред правителствените медицински лица; психиатърът нито бе поискал, нито бе получил съответното разрешение на службите по безопасност да чуе секретните подробности от живота на Дейвид Уеб, които се отнасят до погребания измислен образ на Джейсън Борн. Въпреки това Панов бе настоял да има право на глас за терапията и го постигна, като заплаши да направи какви ли не конфузни разкрития, ако не му осигурят достъп до пациента. Логиката му бе проста, тъй като Дейвид за малко не бе премахнат от лицето на земята от погрешно информирани лица, а тази погрешна информация бе неволно поднесена от самия Панов и въпросният факт го докарваше до ярост. Задавали му бяха „хипотетични“ въпроси относно таен агент, вероятно изпаднал в умопомрачение и намиращ се в потенциално взривоопасна ситуация. Отговорил бе въздържано и категорично; не би могъл да постави диагноза на пациент, когото никога не е виждал. Възможно бе наистина да е получил остра психоза, такива случаи бяха известни, но нищо не можеше да се твърди окончателно без физически и психиатричен преглед. Тук ключовата дума беше „нищо“. По-късно се упрекваше, че наистина не е бивало нищо да казва. Защото обясненията му в ушите на аматьори бяха подпечатали заповедта за смъртната присъда на Уеб, по-точно на „Джейсън Борн“ — акт, осуетен в последната минута от самия Дейвид, докато екзекуторите все още бяха по невидимите си позиции.