И тъй Морис Панов не само пристигна в болницата „Уолтър Рийд“ и по-късно в медицинския комплекс „Вирджиния“, а буквално оглави парада — парада на Уеб. „Тоя нещастник има амнезия, глупаци такива! От седмици се е опитвал да ви го каже на съвсем чист английски, но подозирам, че е бил прекалено ясен за извратеното ви съзнание.“
Работиха заедно в продължение на месеци като пациент и лекар, а накрая и като приятели. От голяма полза бе обстоятелството, че Мари обожаваше Мо — горката, тя наистина имаше нужда от съюзник. Дейвид бе стоварил неимоверно бреме върху плещите на съпругата си още първите дни в Швейцария, когато тя започна да осъзнава болката у човека, заключил я в себе си, до момента, в който се нагърби — въпреки протестите му — с дълга да му помага; нито за миг не повярва в неговите опасения и непрестанно му повтаряше, че не е убиецът, за когото се мисли, не е жестоко чудовище, както го наричаха другите. Вярата й стана котвата в неговото бурно море, любовта й — ядрото, около което започна да се гради съзнанието му на нормална личност. Без Мари щеше да е неоплакан, захвърлен мъртвец, а без Мо Панов — просто вегетиращо създание. Но с тях двамата зад гърба си разгонваше скупчилите се над главата му облаци и вече виждаше първите лъчи на слънцето.
Точно затова бе решил доброволно да тича един час по пустия си маршрут, вместо да се прибира вкъщи, щом свършеше следобедният семинар. Седмичните му семинари приключваха доста след определеното време, затова Мари никога не приготвяше вечеря, а се хранеха някъде навън, следвани дискретно от двамата пазачи — също както сега единият бе на известно разстояние зад него, а другият — вероятно във физкултурния салон. Лудост! А може би не?
Онова, което го подтикна към „физическото натоварване“ на Панов, бе образ, внезапно изникнал в главата му, докато оценяваше курсовите работи преди няколко часа в кабинета си. Беше лице — познато и силно обичано. Лицето на момче, което израсна пред него на екрана на съзнанието му и накрая се яви в цял ръст, в униформа — замъглен, неясен образ, но част от съществото му. По лицето му се затъркаляха сълзи и той разбра, че това е мъртвият брат, за когото му бяха говорили, военнопленникът, когото бе спасил преди години в джунглата на Там Куан сред оглушителните експлозии, и предателят с името Джейсън Борн, когото бе екзекутирал. Не можеше да се успокои под напора на разхвърляните картини, едва изкара съкратения семинар и се извини, че има силно главоболие. Трябваше да се освободи от напрежението, да приеме или отхвърли оголващите се пластове памет с помощта на разума, който му нареди да сложи спортния екип и дълго, дълго да бяга срещу вятъра.
Отвори тежката входна врата, прекоси каменното фоайе и по страничния коридор стигна до преподавателската съблекалня. Благодарен бе, че е празна, защото в това състояние не му беше до незначителни разговори и вероятно щеше да изглежда намръщен, ако не и доста объркан. А най-малко се нуждаеше от любопитните погледи на околните. Бе стъпил на ръба на пропастта, от който бавно трябваше да се отдалечи най-напред със собствени сили, а по-късно заедно с Мари. Господи, кога щеше да свърши това? Колко още можеше да иска от нея? Но всъщност никога не му се бе налагало да иска — тя даваше всичко доброволно.
Стигна до шкафчето си и погледът му бе привлечен от бележката, лепната в горния край. „Обади се жена ти. Предаде да й позвъниш при първа възможност. Каза, че било спешно. Ралф.“ Бръкна в джоба на панталона си за монета и изтича към телефонния апарат в коридора. Докато пъхаше монетата в процепа, ръката му трепереше. Изведнъж разбра защо. Мари никога не използваше думата „спешно“. Тя избягваше подобни думи.
— Ало?
— Какво има?
— Сетих се, че си там. Панацеята на Мо, дето гарантира пълно излекуване, стига да не те докара до инфаркт.