— Правилно отгатвате. Такава усилена охрана налага намесата на легендарна личност. И враговете му наели въпросното лице.
— Борн — прошепна Дейвид, тръсна глава и затвори очи.
— Да — потвърди Макалистър. — Преди две седмици пласьорът и съпругата на Яо Минг били застреляни в леглото в хотел „Лисабон“ в Макао. Гледката не е била от приятните, телата им едва били разпознати. Използван е автомат „Узи“. Инцидентът е бил потулен, полицията и правителствените служители били подкупени с огромни суми от магната.
— Ако се досещам правилно — мрачно се обади Уеб, — същото оръжие е било използвано в предишното убийство, приписвано на мнимия Борн.
— Точно такъв автомат е бил захвърлен пред заседателната зала на едно кабаре в Кулон. В залата имало пет трупа, три от жертвите били видни бизнесмени в колонията. Англичаните не се впуснаха в подробности, само ни показаха няколко снимки.
— Този магнат — рече Дейвид, — съпругът на актрисата… Той е връзката, която хората ви са открили, нали?
— Узнали са, че той е един от източниците на МИ-6. Поради връзките си в Пекин е бил безценен за разузнаването.
— Тогава, при положение че е била убита любимата му съпруга…
— Аз бих казал любимият трофей — поправи го Макалистър. — Бил му е отнет трофеят.
— Добре — рече Уеб. — Трофеят е много по-важен от съпругата. И тъй, агентът на МИ-6 е бил потърсен от своята връзка, разстроения магнат, който му поръчва да вземе досието на Джейсън Борн, убиеца на жена му… на неговия трофей. Заплашил го е, че в противен случай информацията от Пекин, изтичаща към британското разузнаване, ще секне.
— Нашите хора го тълкуват така. Тъкмо поради тази причина агентът е убит, за да няма дори бегла връзка между Яо Минг и Борн. Магнатът трябва да остане чист и недосегаем. Той търси отмъщение, но без сянка от риск, че може да бъде изобличен.
— А какво казват англичаните? — попита Мари.
— Лондон недвусмислено настоява да стоим настрана от тази история. С „Тредстоун“ забъркахме каша и те не желаят нашата намеса в Хонконг в днешните смутни времена.
— Имали ли са среща с Яо Минг? — попита Уеб, без да откъсва изпитателен поглед от заместник-секретаря.
— Когато споменах името му, те не дадоха и дума да се издума. Бяха стреснати, но това не промени становището им. Дори повече се ядосаха.
— Недосегаемият — измърмори Дейвид.
— Вероятно искат да продължат да го използват.
— Въпреки това, което е готов да стори на съпруга ми? — възкликна Мари.
— Друг свят — меко продума Макалистър.
— И вие им помагате…
— Длъжни сме — отсече държавният служител.
— Тогава изисквайте от тях и те да ви оказват помощ.
— А после те ще изискват на свой ред други неща. Не можем да го направим.
— Лъжци! — процеди отвратена Мари и извърна глава.
— Не съм ви лъгал за нищо, госпожо Уеб.
— Защо ви нямам доверие, Макалистър? — промълви Дейвид.
— Вероятно защото не се доверявате вече на правителството, господин Уеб, и признавам, че имате сериозни основания. Мога само да ви кажа, че аз действам по съвест. Ако искате, ще приемете това или не… ще приемете или не мен самия… Но междувременно аз ще се погрижа да бъдете в безопасност.
— Гледате ме много особено… Защо?
— Защото никога досега не съм изпадал в подобно положение.
В настъпилата тишина прозвуча звънецът на входната врата. Мари бързо стана, прекоси стаята и отиде да отвори. В първия момент остана като прикована, втренчена безпомощно в посетителите. Бяха двама мъже, държащи пред себе си еднакви прозрачни калъфчета с легитимациите си, а в горната им част бяха прикрепени лъскави сребърни значки с изобразени орли. Зад тях до тротоара бе спряла тъмна кола; в нея се виждаха силуетите на други мъже и огънче от цигара — още мъже, телохранители. Прииска й се да изкрещи, но не го направи.
Едуард Макалистър седна на мястото си до шофьора на служебната кола и погледна през затворения прозорец към фигурата на входа. Бившият Джейсън Борн стоеше неподвижен с мрачно вперен поглед в заминаващия посетител.
— Да се махаме оттук — подкани Макалистър шофьора, човек на неговата възраст, оплешивяващ и с очила с костенуркови рамки.
Няколко минути се движиха в мълчание, после шофьорът попита:
— Е, как мина?
— Както би казал посланикът, всички елементи са по местата си — отвърна заместник-секретарят. — Основите са налице, логиката също, мисионерската работа е свършена.
— Радвам се да го чуя.
— Нима? Тогава и аз се радвам. — Макалистър вдигна дясната си ръка и разтърка челото си. Пръстите му силно трепереха. — Не, никак не се радвам! — рече внезапно. — Направо ми се гади.