— Поне му кажете! Предупредете го!
— Не мога. И вие не бихте го направили на мое място. Не може да предупредите един tueur a gages…
— Хайде стига, нещастник такъв!
— Човек, изпратен да убие, трябва да има силни убеждения. И за секунда не бива да се усъмни в мотивите. Не трябва да се колебае. Натрапчивата идея за убийство е единственият му коз.
— Предположете, че не успее, предположете, че го убият!
— Тогава продължаваме много бързо с друг на мястото му. Макалистър ще бъде с него в Макао и ще разбере тайните пароли, които да ни заведат до Шенг. Борн се съгласи. Ако му се случи най-лошото, ще опитаме вероятно и теорията му за конспиратор по дирите на конспиратора. Както виждате, Алекс, аз съм готов да се уча.
— Вие сте готов на всичко! — каза ядосан Конклин и стана от стола. — Но забравихте нещо, забравихте какво казахте на Дейвид. Че е много бърз и голям професионалист.
— Е?
— Няма да ви оставя да се измъкнете. — Алекс тръгна към вратата. — Можете да искате от него, но идва момент, отвъд който повече нямате право! И всичко пропада, нещастнико! На Уеб ще му бъде казана истината. Цялата.
Конклин отвори вратата. Видя гърба на моряк, който тутакси се обърна и му препречи пътя.
— Махни се от пътя ми!
— Съжалявам, сър! — излая морякът; зареяният му поглед минаваше през Конклин.
Алекс се обърна към дипломата, седнал зад бюрото.
— Процедурен ред — сви рамене той.
— Мислех, че тези хора, както казахте, са на път за летището.
— Които вие видяхте — да. Това е подразделение на консулството. След като Даунинг Стрийт се съгласи на някои промени в правилника, тук вече официално е американска територия. Полага ни се присъствието на военни подкрепления.
— Искам да видя Уеб!
— Не можете. Тай заминава.
— Кой си ти, бе?
— Казвам се Реймънд Оливър Хавиланд. Аз съм посланикът на правителството на Съединените американски щати. По време на криза решенията ми трябва да бъдат изпълнявани безпрекословно. Това е период на криза. Начукай си го, Алекс!
Конклин затвори вратата и закуца обратно към стола си.
— Следващото какво ще бъде, господин посланик? Да ни избиете и да ни погребете направо в септичната яма?
— Сигурен съм, че можем да постигнем съгласие.
Те се прегръщаха, Мари знаеше, че това само отчасти е нейният съпруг, че само наполовина е тук. Повтаряше се историята с Париж, когато тя съзнаваше, че е отчаян човек на име Джейсън Борн, който иска да остане жив, но не е сигурен дали ще успее, а и дали си заслужава; и собствените му съмнения го измъчваха и бяха толкова убийствени за него, колкото и хората, които искаха да го видят мъртъв. Но най-близката прилика с обстоятелствата от Париж беше усещането за зееща празнина помежду им. Дейвид търсеше близостта, но Джейсън Борн не я допускаше. Джейсън сега беше преследвач, а не преследван и това укрепваше волята му.
— Защо, Дейвид, защо?
— Казах ти. Защото мога. Защото трябва. Защото трябва да бъде направено.
— Това не е отговор, скъпи.
— Добре. — Уеб нежно отстрани ръцете й, хвана я за раменете и я погледна в очите. — Тогава заради нас.
— Заради нас?
— Да. Аз ще продължавам да виждам тези образи до края на живота си. Те ще ме разкъсват, ще ми напомнят, че не съм могъл да се справя докрай. Ако трябва, ще мина през иглени уши, като взема и теб със себе си.
— Бих предпочела да бъдем заедно, отколкото сама да мина оттам. Това е толкова вярно, колкото и фактът, че все още те виждам жив.
— Е, в това няма спор.
— За мен има.
— Аз ще предизвиквам ходовете, няма да ги правя.
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?
— Шенг трябва да бъде убит, това искам да кажа. Той не заслужава да живее, но не аз ще извърша убийството…
— Не ти подхожда да се правиш на бог! — рязко го прекъсна Мари. — Нека другите се оправят. Не се намесвай. Стой настрани.
— Не ме разбра. Аз бях там — чух го и го видях. Той не заслужава да живее. В едно от словата си нарече живота „скъп подарък“. Да, зависи от живота — но животът не означава за него нищо. Той иска да убива. Не знам, сигурно не може иначе — питай Панов. Той е Хитлер, Менгеле и Чингис хан, взети заедно! Аз поемам отговорността да спре завинаги с безчинствата си…
— Но защо ти? — простена жена му. — Още не си ми отговорил.
— Пак ти казвам, ти не ме разбра. Всеки ден ще виждам лицето му и ще чувам гласа му. Ще виждам как се забавлява с невинни хора, преди да им отсече главата и да накълца останките им. Опитай се да разбереш. Аз съм се опитвал и не мога да кажа, че съм експерт, но научих някои неща за себе си. Кой не би ги разбрал. Това да образите, Мари, проклетите образи, които се връщат и отварят врати — спомени, за които не искаш да се сещаш, но трябва. Най-лаконичният начин, по който мога да се изразя, е, че не мога да издържам повече. Не можа да разширявам колекцията си от лоши изненади. Виждаш ли, искам да се оправя, вероятно няма да бъда излекуван напълно, но не мога да се оставя на мъчението. За доброто и на двама ни.