— Да.
— Тогава ти трябва помощ за преминаване на границата, нали?
— Не, ако ми намериш някой, който да премести снимка от един паспорт в друг.
— Най-простата работа. И дете може да го направи.
— Добре. Тогава стигаме до желанието ми да наема твоите очи. Има известен риск, но не голям. Ще ти бъдат платени двайсет хиляди американски долара. Миналият път ти платих десет, сега двойно.
— Aiya! Цяло състояние! — Китаецът замълча и погледна Джейсън в очите. — Рискът сигурно е огромен.
— Ако възникне проблем, ти ще се измъкнеш. Ще оставим парите тук, в Макао, но ще можеш да ги получиш само ти. Съгласен ли си, или да потърся друг?
— Тук са ястребовите очи. Другаде не търси.
— Ела с мен до казиното. Почакай отвън и аз ще се върна със съобщението.
Барманът с удоволствие изпълни молбата на Джейсън. Малко се учуди при думата „криза“, която трябваше да се използва, докато Джейсън му обясни, че е име на състезателен кон. Той занесе бележката с питието за играча от пета маса и се върна със запечатан плик под своя поднос. Джейсън гледаше внимателно към съседните маси, докато се осъществи размяната, търсеше дебнещи погледи и следящи лица, но такива нямаше. Цветът на сакото на бармана се сливаше с лилавия цвят на саката на всички келнери, така че това не можеше да привлече вниманието на околните. Според инструкциите подносът беше поставен между Борн и Макалистър. Джейсън извади цигара от своя пакет и под бара скришом му подаде кутия кибрит. Преди обърканият заместник-секретар да разбере какво става, Борн слезе от стола си и се приближи към него.
— Имате ли огънче, мистър?
Макалистър погледна кибрита, извади клечка, драсна я и я поднесе към цигарата. Джейсън се върна на мястото си, запечатаният плик беше у него. Той го отвори, извади листа и прочете напечатания на английски текст: Обадете се в Макао. 32-61-443.
Огледа се за автомат и изведнъж се сети, че никога до този момент не е използвал уличен телефон в Макао и не е запознат с монетите от португалската колония. Винаги малките камъчета обръщат колата. Той направи знак на бармана, който се приближи, преди Джейсън да беше сложил отново ръката си на бара.
— Да, сър? Още едно уиски?
— Не, благодаря. — Борн му плати в хонконгски пари. — Трябва да се обадя на човек тук, в Макао. Кажи ми къде има уличен автомат и ще те помоля да ме снабдиш с монети.
— Не мога да позволя на такъв фин джентълмен като вас да използва обикновен телефон. Между нас казано, струва ми се, че много от клиентите са заразно болни. — Барманът се усмихна. — Позволете ми, сър. Тук имам телефон, който е само за специални хора.
Преди Джейсън да възрази, пред него беше поставен телефон. Той избра номера под любопитния поглед на Макалистър.
— Wei? — каза женски глас.
— Инструктиран съм да се обадя на този номер — отговори Джейсън на английски. Мъртвият двойник не знаеше китайски.
— Ще се срещнем.
— Няма да се срещнем.
— Ние настояваме.
— Тогава се разкарайте. Познавате ме и може би се досещате, че искам да говоря с мъжа и само с него.
— Вие сте нахален.
— А вие сте идиотка. Такъв е и проповедникът с големия меч, освен ако не се съгласи да разговаря с мен.
— Осмелявате се…
— Това съм го слушал и преди. Да, осмелявам се. Той ще загуби много повече от мен. Той е само един клиент от моя все по-разрастващ се списък. Нямам нужда от него, но в момента смятам, че той има от мен.
— Искам причина, която може да бъде потвърдена.
— На ефрейтори не давам обяснения. Едно време бях майор. Може би не знаете?
— Няма защо да се обиждаме.
— Не виждам защо изобщо говорим. Ще се обадя пак след половин час. Предложете ми нещо по-добро, предложете ми човека. Ще позная дали се обажда той, защото ще задам въпроси, на които само той може да отговори. Чао, лейди. — Борн затвори телефона.
— Какво, по дяволите, правите? — попита Макалистър възбудено.
— Уреждам вашите слънчеви бани и се надявам, че имате лосион. Да се махаме оттук. След пет минути ме последвайте навън. Завийте вдясно от входа и вървете. Ние ще ви настигнем и ще ви качим.
— Кои?
— Има един човек, с когото искам да се запознаете. Млад мъж, който би трябвало да ви хареса. Облича се почти като вас.
— Друг човек? Да не сте луд?
— Не си вирете носа. Няма нужда да му разправяте какви изпити сте държали в колежа. Не, аз не съм луд. Просто наех подкрепление, в случай че бъда надхитрен.
Представянето беше кратко, без да се използват имена, но беше очевидно, че Макалистър се впечатли от широкоплещестия стегнат китаец.
— В някоя от тукашните фирми ли работите? — попита аналитикът, докато вървяха към пряката, където беше паркирана колата на китаеца.