— Напълно съм съгласен с вас, Едуард, но какво общо има това с мен? Ние правихме компромиси, бяхме противници — като в съдебна зала, но никога не сме стигали до разрешаване на проблемите с помощта на насилие. И каква, за Бога, е тази лудост да ме споменават като един от чакалите на Гуоминдана?
— Спестете ми го. — Аналитикът погледна към Джейсън. — Това, което чухте от устата на нашия общ познат, бяха мои думи, не негови. Името ви никога не е било споменато във „Виктория Пийк“ и по времето, докато разпитвахме вашия човек, не присъстваха никакви тайванци. Съобщих тези думи на вашия човек, защото в тях имаше известна истина по отношение на вас. Що се отнася до името ви, то се знае само от тесен кръг и не напуска очертанията му. Името ви е в споменатото от мен досие, заключено в офиса ми в Хонконг. На корицата пише „свръхсекретно“. Има само едно копие на това досие, което е скрито във вашингтонски сейф, и човекът, който може да разполага с него, съм единствено аз. Естествено, ако се случи нещо неочаквано, да кажем самолетна катастрофа или бъда убит, или пък изчезна — тогава то ще бъде прехвърлено в Националния съвет за сигурност. Информацията от това досие, ако попадне в погрешни ръце, ще се окаже катастрофална за целия Далечен изток.
— Едуард, откровената ви, макар и непълна информация започва да ме интригува.
— Да се срещнем, Шенг. И носете пари, огромна сума американски долари. Нашият общ познат ми каза, че има някакви хълмове в Гуандонг, където той се среща с вашите хора. Бъдете там утре между десет вечерта и полунощ.
— Трябва да ви откажа, мой съпернико и приятелю. Никакви облаги не ми предложихте.
— Ще унищожа и двете копия на досието. Изпратиха ме тук, за да проверя дали една история, дошла от Тайван, е вярна — история толкова гибелна, че само намекът за нея би задвижил верига от ужасяващи събития. Аз смятам, че историята е достоверна, и ако съм прав, всички следи водят към моя китайски колега от китайско-американските преговори. Това е последната ми задача, Шенг, а няколко думи от моята уста могат да премахнат досието от лицето на земята. Просто ще дам да се разбере, че информацията в досието е напълно невярна и много опасна, съчинена от враговете ви в Тайван. Малкото хора, които я знаят, искат да вярват в това. Тогава досието ще бъде изгорено. Същата съдба очаква и неговото копие във Вашингтон.
— Все още не сте ми казали защо трябваше да изслушам всичко това?
— Синът на тайпан от Гуоминдана би знаел причините. Водачът на заговор в Пекин би знаел. Човек, който може да бъде разкрит и обезглавен утре, със сигурност ги знае.
Паузата беше дълга, дишането от другата страна на линията учестено. Накрая Шенг проговори:
— Хълмовете на Гуангдонг. Той знае къде.
— Само един хеликоптер — каза Макалистър. — Вие и пилотът, никой друг.
37.
Тъмнина. Човекът, облечен в дрехите на офицер от американската морска пехота, скочи от стената в задната част на градината на секретната къща във „Виктория Пийк“. Той тръгна наляво и мина покрай голямата дупка в стената, която беше запълнена с навита бодлива тел, след което продължи към предната част на градината. Погледна към разбитите прозорци на големия викториански кабинет. На това място стоеше пазач, небрежно подпрял пушката си на земята, като я държеше за цевта, а на колана му висеше автоматичен пистолет 45-и калибър. Натрапникът изчака удобния момент, когато гърдите на пазача се издуха и устата му се отвори в прозявка. Нападателят се втурна иззад ъгъла, държейки в ръцете си гарота. За по-малко от секунда тънката тел се стегна около шията на пазача и след още няколко мига всичко свърши.
Убиецът остави тялото на мястото му, тъй като това беше най-тъмният участък в градината. Тръгна към следващия ъгъл, където извади цигара и я запали. Заобиколи и влезе в светлината на прожекторите, като небрежно тръгна по посока на разбитите френски врати, където втори моряк стоеше на пост върху каменните стъпала. Нападателят държеше цигарата си в лявата ръка; тя закри лицето му, докато всмукваше дима.
— Навън за цигара? — попита го пазачът.
— Даа, не мога да заспя — каза човекът с американски акцент от югозапада.
— Шибаните походни легла тук не са направени за спане. Достатъчно е да седнеш върху тях, за да ги разбереш… Хей, я почакай! Кой, по дяволите, си ти?
Морякът нямаше време да се прицели. Като заби ножа си в гърлото му с убийствена точност, заглушила всякакъв звук, нападателят бързо замъкна трупа зад ъгъла на сградата и го остави в сянката. Обърса ножа си в униформата на мъртвия и отново го втъкна под колана. Върна се до френските врати и този път влезе в къщата.