Тръгна по дългия, слабо осветен коридор; в дъното пред широка декорирана с релефи врата, стоеше друг моряк. Пазачът наклони пушката си надолу и погледна часовника си.
— Подранил си — каза той. — Смяната ми ще изтече след час и двайсет минути.
— Аз не съм от тази част, приятел.
— От групата на Оаху ли си?
— Да.
— Мислех, че са ви разкарали обратно към Хаваите.
— На неколцина наредиха да не заминават. Сега сме долу в консулството. Тоя тип — как му беше името, — Макалистър, събира показанията ни цяла нощ.
— Ще ти кажа, приятел, че тази история е много странна.
— Съгласен съм, дори странна е слабо казано. Е, къде е офисът на тоя надут пуяк? Идвам тук, за да му донеса специален тютюн за лула.
— Я дай да го изпушим с малко „трева“, какво ще кажеш?
— Къде му е офисът?
— Преди го видях да влиза с доктора през онази врата вдясно. — Пазачът посочи с глава вратата отзад.
— А кой е той всъщност?
— Не му знам името, но е главния. Наричат го посланик.
Очите на убиеца се присвиха.
— Посланик?
— Да. Стаята е полуразрушена от оня скапан маниак, но сейфът е невредим. Това е причината аз да съм тук и онова момче отвън също. Сигурно имат фонд от няколко милиона за извънредни нужди.
— Или за нещо друго — каза нападателят меко. — Първата врата вдясно, нали? — попита и бръкна под колана си.
— Чакай — каза морякът. — Защо постът отпред не ми каза, че идваш? — Той посегна към радиопредавателя, закрепен на колана му. — Съжалявам, приятел, но ще трябва да те проверя. Това е обичайната…
Убиецът метна ножа си. Той потъна в гърдите на моряка. Нападателят се хвърли напред, забивайки пръсти в гърлото му. След трийсет секунди отвори вратата на офиса на Хавиланд и вмъкна мъртвото тяло вътре.
Те пресякоха границата като бизнесмени, с костюми и вратовръзки, след като смениха измачканите си дрехи. Носеха и дипломатически куфарчета, запечатани с лента, която показваше, че вътре се съхраняват правителствени документи, които не подлежат на митническа проверка. Всъщност в куфарчетата бяха техните оръжия и още някои неща, които Борн беше взел от апартамента на Д’Анжу, след като Макалистър беше изнамерил свещената лента, която се уважаваше дори от Народната република — тъй като Китай се бореше за същата благосклонност към своите служители от Външното министерство. Китаецът от Макао, който се казваше Уонг — поне това име спомена — беше впечатлен от вида на дипломатическите паспорти, но в името на безопасността, както и заради обещаните му 20 000 долара, реши да подготви всичко по своя си начин.
— Не е толкова трудно, както ви казах в началото, сър — обясни Уонг. — Двама от патрула са мои братовчеди по майчина линия — мир на праха й — и това улеснява нещата. На тях съм правил повече услуги, отколкото те на мен, но това именно в момента е благоприятното. Стомасите им са най-пълните в град Жухай Ши, а и двамата вече имат телевизори.
— Ако те са ти братовчеди, защо възрази, когато трябваше да им дадем часовник миналия път? — попита Борн.
— Защото ще го продадат, сър, а следващия път ще очакват твърде много от мен.
Такива са хората, помисли си Борн, които работят на най-строго охраняваните граници в света. Уонг настоя да минат граничния контрол точно в 8 и 55 минути, след което той щеше да мине сам. Техните червени паспорти бяха проучени внимателно и след няколко усмивки от страна на братовчеда високопоставените дипломати бяха пуснати оттатък. Бяха добре дошли в Китай според префекта, който им върна паспортите. Това беше широкоплещеста жена, говореща английски с лошо произношение, ала разбираемо.
— Вие по работа ли сте в Жухай Ши? — попита тя с усмивка, контрастираща с враждебните й очи. — Вероятно сте към Гуандонгския гарнизон. Мога да уредя някакъв транспорт дотам.
— Bu xiexie — каза заместник-секретарят, като отрече предположението, и продължи на английски, за да покаже уважението си към усърдието й да го научи. — Това е незначителна конференция, която ще трае само няколко часа, и ще се върнем в Макао по-късно тази вечер. Ще ни потърсят тук, така че ще пийнем кафе и ще почакаме нашите хора.
— Можете да ги почакате в моя офис.
— Благодаря ви, но не е възможно. Вашите хора ще ни чакат в кафенето.
— То се намира от лявата страна на улицата, сър. Отново: добре дошли в Народната република.
— За да използвам думите ви, аналитико — каза Борн, — с това се справяте отлично. Но трябва да ви кажа, че тя не е от нашите.
— Разбира се, че не — съгласи се Макалистър. — Тя е била инструктирана да се обади на някой тук в гарнизона или в Пекин, за да потвърди, че сме минали границата. Този, на когото се е обадила, трябва да се свърже с Шенг и да му каже, че сме били само ние двамата и никой друг.
— Той се застрахова тройно — каза Борн, докато вървяха към слабо осветеното кафене в края на бетонния тротоар. — Вече е тръгнал за насам. Навярно знаете, че ще бъдем проследени.
— Не, не знам — отвърна Макалистър, като бързо погледна към Борн. — Шенг ще внимава. Дадох му достатъчно поводи за притеснение. Ако предположи, че досието е само едно, което е и истината, той ще се опита да го купи от мен и да ме убие. Но той знае, че има и второ копие във Вашингтон. Това е досието, което иска да се унищожи. Няма да направи нищо, с което да ме хвърли в паника и да ме накара да избягам. Нали знаете, аз съм аматьор и се плаша много лесно. Сега сигурно парите, които носи, надхвърлят всичките ми очаквания. Естествено, той се надява да си ги възвърне, след като унищожи досиетата и ме убие. Така че, виждате, няма причина да се проваля, нито да успея чрез провала си.
Човекът от „Медуза“ внимателно погледна към вашингтонгския бюрократ.
— Наистина сте премислили това, нали?
— Абсолютно — отговори Макалистър, като погледна напред. — Четири седмици. Всеки детайл. Честно да ви кажа, не смятах, че вие ще сте част от него, защото мислех, че ще бъдете мъртъв, но все пак знаех как да стигна до Шенг. Някак си неофициално. Всеки друг начин, включително и поверителната среща, ще имат нужда от протокол и дори да се добера до него, докато е сам, няма да мога да го докосна. Всичко ще изглежда като убийство, подбудено от американското правителство. Също мислех да се свържа директно с него и посредством някаква провокация да получа отговор. Както казвате вие, най-простите неща обикновено са най-добрите. Ние усложняваме нещата.