— И какво? — подкани го Мари, разтревожена от внезапното му мълчание.
— Моите така наречени телохранители зяпаха наоколо и се смееха, а двамата отпред очевидно се забавляваха от зрелището.
— И това те притесни?
— Инстинктивно. Бях уязвима мишена в центъра на възбудена тълпа. Подсказаха ми го нервите, не дочаках да чуя гласа на разума.
— А сега кой говори?
— Не съм сигурен. Знам само, че през тези няколко мига всичко ми се стори лишено от смисъл. А само минута по-късно, сякаш за да подчертае обзелите ме чувства, които не бях изразил гласно, човекът до мен ме попита дали не се чувствам по-добре с тях при себе си. Как може именно сега да се чувствам по-добре?
— Той знае какво е тяхното задължение — прекъсна го Мари. — Да те пазят. Питал те е дали се чувстваш в по-голяма безопасност.
— Мислиш ли? При положение че се намирахме сред оная необуздана тълпа, където всичко можеше да се случи, те просто се смееха. Наистина ли задачата им е да ме охраняват?
— А какво друго?
— Не знам. Може би аз съм бил там, където те не са попадали. Може би прекалено много разсъждавам, прекалено много мисля за Макалистър и онези негови очи. Също като на умряла риба, само дето мигаше. В тях можеш да прочетеш каквото си поискаш в зависимост от настроението си.
— Онова, което той каза, те шокира — поясни Мари, като се облегна на умивалника, скръстила ръце на гърдите си, и не сваляше от мъжа си изпитателен поглед. — Нямаше как да не те разтърси. Мен във всеки случай ме порази.
— Сигурно това е причината — кимна Уеб. — Каква горчива ирония: при положение че искам да си спомня толкова много неща, не по-малко са онези, които искам да забравя.
— Защо не се обадиш на Макалистър и не споделиш с него чувствата и тревогите си? Имаш преките му телефони и в службата, и у дома. Мо Панов би ти дал същия съвет.
— Да, не се съмнявам — съгласи се Дейвид и започна да се храни без желание. — Ако имаш начин да се отървеш от някакво конкретно притеснение, използвай го незабавно, това би казал Мо Панов.
— Направи го тогава.
Уеб се усмихна със същия ентусиазъм, с който ядеше.
— Може би ще го направя, а може би не. Предпочитам да не демонстрирам латентна или пасивна, или циклична параноя или каквото я наричат. Мо ще дохвърчи веднага и ще започне да ми обработва мозъка.
— Ако той не дойде, може би ще се заема аз.
— Не забравяй, малката ми, че и мен ме бива в това, но защо да обработвам мозъка ти, когато можем да се заемем с по-приятно… Трябва да тръгвам. Тази сутрин семинарът ми е посветен на сиамския владетел Рама Втори и претенциите му към малайските държавици в началото на деветнайсети век. Голяма досада, но е важно. Отгоре на всичко имам един студент от Бирма, който май знае повече от мен по тези въпроси.
— Сиам? — промълви Мари и го задържа. — Това е Тайланд.
— Да. Днешен Тайланд.
— Жена ти, децата? Болезнено ли е за теб, Дейвид?
Той я погледна и отново почувства колко много я обича.
— Неща, които не си спомням добре, не ме засягат особено дълбоко. Като че предпочитам никога да не си върна паметта за тях.
— Аз съм на противното мнение. Искам да ги видиш, да ги чуеш, да ги почувстваш. И да разбереш, че аз също ги обичам.
Той я притисна силно към себе си и телата им се сляха с топлина, която бе само тяхна.
Линията отново бе заета и Уеб отвори „Сиам под управлението на Рама III“, за да провери дали бирманският студент е бил прав относно конфликта на Рама II със султана на Кеда по повод остров Пенанг.
На вратата на кабинета му дискретно се почука. Преди Дейвид да успее да се обади, на прага се появи един от телохранителите му, същият, който го бе заговорил вчера посред тълпата, шума и страховете му.
— Здравейте, професоре.
— Здравейте. Вие бяхте Джим, нали?
— Не, Джони. Но няма значение, не сте длъжен да помните имената ни.
— Случило ли се е нещо?
— Тъкмо обратното. Отбих се да се сбогувам с вас от името на цялата ни група. Всичко около вас отново е чисто и нормално. Наредиха ни да се явим в Б-едно-Л.
— Къде?
— Глупаво звучи, нали? Вместо да кажат „Явете се в щаба“, наричат го Б-едно-Л, сякаш никой няма да се досети.
— Аз не се сещам.
— База-едно-Лангли. Ние и шестимата сме от ЦРУ, но това сигурно го знаете.
— И сега си тръгвате? Всички?
— Ами да.
— Но аз мислех… Мислех, че тук положението е критично.
— Всичко е чисто.
— Никой не ми се е обадил. Изобщо не съм се чувал с Макалистър.