— О, Боже… добре. Ааа… Седнал под чардака на О’Райли, разказвайки за кървав бой…
— Това е много подходящо! — каза Джейсън и погледна с ентусиазъм своя ученик.
— Хрумна ми изведнъж защо ли пък не чукна дъщерята, за да го направя…
— О, Едуард, няма да престанете да ме изненадвате.
— Това е стара студентска песен — прошепна аналитикът.
— Какво? Не ви чувам, Едуард. Говорете.
— Оайла-ри, ойларио… ойларио, хоп-хоп, ойларио…
— Това е великолепно! — прекъсна го Борн, когато минаха мястото, където само преди секунди горяха цигари. — Мисля, че вашият приятел ще оцени правилните ви възгледи. Какво още мислите по въпроса?
— Забравих думите.
— Мислите си, искате да кажете. Ще се сетите за тях.
— Нещо за стария О’Райли… О, да, спомних си. „Чук, чук, чук, докато големият кеф свърши — и тогава се зададе старият О’Райли. С два конски пищова във всеки кобур и страшно въртеше очи. О’Райли търсеше кучето, което чука дъщеря му.“ Ето, спомних си.
— Вие сте за музей, ако Рипли има някой подръка… Но когато се върнем в Макао, можете да се заемете с доразвиването на този проект.
— Какъв проект?… Друг проект винаги ме е привличал повече. „Сто бутилки бира на стената, сто бутилки бира и една от тях падна“ — о, Боже, толкова отдавна беше. Повтаряше се и всеки път една бутилка по-малко. „Деветдесет и девет бутилки бира на стената“…
— Стига, вече не ни чуват.
— О, така ли, слава Богу.
— Бяхте чудесен. Ако някой от тях разбира и дума английски, сега са по-объркани и от нас. Добре беше. Хайде сега да засилим крачка.
Макалистър погледна към Джейсън.
— Направихте го нарочно, нали? Искахте да си спомня нещо, да се концентрирам, за да няма паника.
Вместо отговор Джейсън даде нови указания.
— След трийсетина метра ще продължите напред сам.
— Какво? Вие ме оставяте?
— Може би за около десетина минути. Продължавайте да вървите и протегнете ръка, за да мога да отворя куфарчето си върху нея.
— Къде отивате? — попита заместник-секретарят, когато Джейсън сложи върху ръката му куфарчето и извади отвътре нож с дълго острие. — Няма да ме оставите сам!
— Всичко ще бъде наред, никой няма да ни спре по пътя. Иначе досега щеше да бъде направено.
— Искате да кажете, че това можеше да бъде и засада?
— Разчитах аналитичният ви мозък да обори тази възможност. Вземете куфарчето.
— Но какво ще…
— Трябва да разбера какво искаха тези с цигарите. Продължавайте напред.
Джейсън се обърна наляво и безшумно влезе в гората. Тичаше бързо, избягваше ниската растителност по пътя си и се придвижваше наляво, описвайки широка дъга. След минути забеляза огънчетата на цигарите и като дива котка пропълзя напред, докато стигна на три метра от групата мъже. Лунната светлина, която се процеждаше между дърветата, беше достатъчна, за да може да ги преброи. Бяха шестима, всеки въоръжен с малокалибрено автоматично оръжие, преметнато през рамо… Забеляза и нещо друго, което беше съвсем необичайно. Всички бяха облечени в униформи на офицери с много висок чин от армията на Народната република. От откъслечния говор Борн можа да установи, че говорят не кантонски, а чист мандарин, което не беше типично за служещите в Гуангдонгския гарнизон. Тези хора не бяха оттук; Шенг беше докарал собствената си елитна гвардия.
Изведнъж един щракна запалка и погледна към часовника си. Борн съзря лицето му на пламъка; веднага позна човека, който се беше правил на затворник пред Еко. Хладнокръвен убиец с мек глас.
— Xian zai — каза той, съобщавайки, че моментът е дошъл. Взе радиопредавател и продължи: — Da li shi, da li shi! — Каза кодовата дума „Мрамор“. — Те са сами, с тях няма никой. Ще действаме според инструкциите. Пригответе се за сигнала.
Шестимата офицери се изправиха едновременно, наместиха оръжията си, изгасиха цигарите и бързо тръгнаха към черния път.
Борн се изправи и побягна през гората. Трябваше да настигне Макалистър, преди хората от контингента на Шенг да забележат, че аналитикът е сам. Ако охраната заподозреше нещо, можеше да изпрати друг сигнал, с който да анулира срещата. Той стигна до мястото, където се беше отклонил от пътя си и усили бягането. След по-малко от две минути безшумно изскочи от гората и тръгна до Макалистър.
— Боже мой! — стресна се заместник-секретарят.
— Тихо!
— Вие сте маниак!
— Може би.
С трепереща ръка Макалистър подаде на Джейсън дипломатическото куфарче.
— Поне това не успя да експлодира.
— Забравих да ви предупредя, да не го пускате на земята и да не го клатите силно.