— Съжалявам, не го познавам. Ние просто изпълняваме нареждания.
— Не можете просто тъй да съобщите, че си отивате, без да ми дадете никакво обяснение! Предупредиха ме, че съм мишена! Че един човек от Хонконг иска смъртта ми!
— Вижте, не знам дали наистина са ви го казали, или сам сте си го внушили. Знам само, че ни чака спешен проблем в Нюпорт Нюз. Ще ни инструктират и веднага се залавяме с него.
— Спешен проблем?… Ами аз?
— Трябва повече да си почивате, професоре. Обясниха ни, че именно от това се нуждаете.. — Човекът от ЦРУ рязко се извърна, излезе и затвори вратата зад гърба си.
Не знам дали наистина са ви го казали, или сам сте си го внушили… Кажете, професоре, не се ли чувствате по-добре, като сме до вас?
Театър?… Комедия или трагедия?
Къде беше номерът на Макалистър? Къде се дяна? По дяволите, имаше го записан на две места — у дома и в чекмеджето на бюрото си тук… Не, в портфейла беше. Откри го и започна да набира, цял разтреперан от страх и възмущение.
— Кабинетът на господин Макалистър — обади се женски глас.
— Смятах, че е пряка линия. Така ми беше казано.
— Господин Макалистър не е във Вашингтон, сър. В такива случаи ние поемаме и обажданията в кабинета му.
— Но къде е той?
— Не знам, сър. Той се обажда през ден-два. За кого да му предам?
— Не, това не ме устройва. Името ми е Уеб. Джейсън Уеб… Не, Дейвид Уеб! Трябва да говоря с него сега! Веднага!
— Ще ви свържа с отдела, който поема спешните обаждания…
Уеб тръшна слушалката върху вилката. Набра домашния номер на Макалистър.
— Ало? — пак женски глас.
— Господин Макалистър, моля.
— За съжаление той отсъства. Ако оставите името и номера си, ще му ги съобщя.
— Кога?
— Ще се обади утре или най-късно вдругиден. Винаги се обажда.
— Трябва да ми кажете къде да го потърся сега, госпожо Макалистър. Предполагам, че сте госпожа Макалистър?
— От цели осемнайсет години насам. С кого говоря?
— Уеб. Дейвид Уеб.
— О, разбира се! Едуард рядко говори по служебни въпроси, не е обсъждал и вас, само спомена колко сте мили, вие и прелестната ви жена. По-големият ни син сега посещава подготвително училище, но проявява изключителен интерес към университета, където преподавате. Вярно, през последната година малко понамали успеха си, но наистина е прекрасен младеж, изпълнен с ентусиазъм, и несъмнено би се справил чудесно…
— Госпожо Макалистър — прекъсна я Уеб. — Наложително е да се свържа със съпруга ви. Още сега!
— О, ужасно съжалявам, но едва ли е възможно. Той е в Далечния изток и аз, естествено, нямам номер, на който мога да му звъня там. При спешни случаи винаги се обаждаме на Държавния департамент.
Дейвид затвори. Трябваше да сигнализира на Мари… да й телефонира. Линията сигурно щеше да е свободна вече. Даваше заето близо час, а жена му с никого не би разговаряла цял час, дори с майка си, баща си или двамата си братя в Канада. Със семейството й я свързваха топли чувства, но тя бе много по-различна от всички тях, бе открила собствения си път във висшите сфери на икономиката, защитила беше докторат и бе получила престижна служба в канадското правителство. И дори се бе омъжила за американец.
Линията още даваше заето! По дяволите, какво става, Мари?!
Внезапно Уеб замръзна, сякаш цялото му тяло се превърна в блок от лед с горящо ядро в него. Имаше чувството, че не може да помръдне, но все пак не само помръдна, а се завтече с все сили извън малкия си кабинет и хукна по коридора с такава бързина, че събори по пътя си трима студенти и един от колегите си; имаше вид на човек, обзет ненадейно от буйна лудост.
Когато стигна до къщата си, рязко натисна спирачките, колата спря със силно свистене; той изскочи и затича към входната врата. Още на средата на алеята се закова като вцепенен. Вратата зееше отворена и на страничната рамка се открояваше отпечатък от ръка, обагрен в червено — кръв.
Уеб се втурна вътре, като събаряше всичко по пътя си. Прекатурваха се мебели и се разбиваха лампи, докато бързешком огледа долния етаж. Сетне се качи горе; усещаше ръцете си като гранитни блокчета, всеки нерв бе опънат от напрежението да улови някакъв звук, скърцане или поне нечия тежест; инстинктът му на убиец се бе пробудил ясен като кървавите петна на входната врата. В такива моменти знаеше и приемаше факта, че наистина е смъртоносният звяр под името Джейсън Борн. Ако жена му беше горе, той би ликвидирал всеки, който се опитва да я нарани… или вече я бе наранил.
Застана пред прага на спалнята и решително бутна вратата.
Експлозията отнесе цялата горна половина на стената към коридора. Той се претърколи под ударната вълна до отсрещния край на коридора. Не беше въоръжен, ала имаше у себе си запалка. Бръкна в джоба на панталоните си и извади записките, каквито всеки преподавател винаги носи у себе си, смачка ги на топка, превъртя се наляво и щракна запалката; пламъкът лумна мигновено. Хвърли горящата хартия в спалнята, после се надигна, притиснал гръб до стената, а погледът му се стрелна към другите две затворени врати на горния етаж.