— Тогава сигурно си спомняте също, че е съвсем неуместно да се обаждате на служител като мен у дома.
— Казах ви, че е спешно.
— Не е възможно да има нещо общо с мен — възрази Ланиър. — В моята картотека досието ви е замразено. А ние нямаме практиката да се бъркаме на другите.
— Кои са тия други? — остро попита Уеб.
— Откъде да знам, по дяволите?
— Нима не се интересувате от това, което искам да ви кажа?
— Въпросът не е дали се интересувам, или не. Вие не сте в моите списъци и повече не ми е нужно да знам. Ако имате да съобщите нещо, обадете се на официалната си връзка.
— Опитах се. Жена му каза, че е в Далечния изток.
— Пробвайте в службата му. Някой ще предаде съобщението ви.
— Нямам желание да го предавам през трети лица. Трябва да говоря с някого, когото познавам, а теб те познавам, Бил. Помниш ли? Във Вирджиния ме караше да те наричам Бил. Тогава много те интересуваше всичко, което имах да кажа.
— Но тогава. А сега е друго. Слушай, Уеб, не мога да ти помогна, защото не съм в състояние да ти дам съвет. Каквото и да ми кажеш, не мога да ти отговоря. От година не съм в течение на твоя случай. Обади се на връзката си. Сигурен съм, че ще го откриеш чрез Държавния департамент. Сега затварям.
— „Медуза“ — прошепна Дейвид. — Чу ли ме, Ланиър? „Медуза“!
— Каква „Медуза“? — Опитваш се да ми кажеш нещо ли?
— Навсякъде ще разтръбя, ако не получа някои отговори.
— Съветвам те да спазваш каналния ред — студено отвърна служителят на отдел „Секретни операции“. — Или да постъпиш в болница! — Последва рязко щракване и Дейвид, облян в пот, затвори телефона.
Ланиър не знаеше за „Медуза“. В противен случай нямаше да прекъсне разговора и щеше да се опита да разбере колкото може повече, тъй като „Медуза“ преминаваше границите на „политиката“. Ала Ланиър беше от по-младите при разпита, само около трийсет и три-четири годишен; беше умен, но не от дългогодишните ветерани. Сигурно някой от по-възрастните бе посветен относно все още дълбоко засекретения батальон. Уеб погледна отново имената в списъка и съответните телефонни номера. Отново вдигна слушалката.
— Ало? — Гласът беше мъжки.
— Самюъл Тиздейл ли е?
— Да, същият. Кой се обажда?
— Радвам се, че вие вдигнахте телефона, а не съпругата ви.
— Обикновено се обажда съпругата, стига да е възможно — отвърна Тиздейл с глас, в който мигом прозвуча предпазлива нотка. — Ала моята вече не е налице. Плава някъде из Карибието с мъж, за когото не бях подозирал. А сега, след като се запознахте с житейската ми история, представете се, дявол да ви вземе.
— Джейсън Борн, помните ли ме?
— Уеб?
— Имам смътен спомен за това име — отвърна Дейвид.
— Защо ми се обаждате?
— Бяхте приятелски настроен към мен. Във Вирджиния ми казахте да ви наричам Сам.
— Добре, добре, Дейвид. Прав си. Казах ти да ме наричаш Сам. Така ми викат приятелите… — Тиздейл беше смутен, объркан, търсеше нужните думи. — Но това беше преди близо година, Дейви, а ти знаеш правилата. Определили са ти човек за връзка и към него трябва да се обърнеш. Той е в течение на твоите неща.
— А ти не си ли в течение, Сам?
— Относно теб не. Малко след като ти си тръгна, ние намерихме инструкция на бюрото си, че всички запитвания относно „въпросния субект“ трябва да бъдат отнасяни към отдел еди-кой си и че „въпросният субект“ е в пряк контакт с оперативните на място и в департамента.
— Оперативните… или каквито са там… бяха изтеглени, а човекът ми за пряка връзка в департамента изчезна.
— Хайде бе — кротко се възпротиви Тиздейл и в тона му прозвуча подозрение. — Не е възможно да стане такова нещо.
— Обаче стана! — кресна Уеб. — И стана така, че забъркаха жена ми!
— Как тъй? Какво се е случило с жена ви?
— Изчезнала е, мръсник такъв! Всички сте мръсници! Вие сте виновни! — Уеб с всичка сила стисна китката си, за да спре треперенето. — Нужни са ми някои отговори, Сам. Трябва да знам кой е разчистил пътя, кой е предателят. Имам представа кой е, но са ми нужни доказателства, за да го изоблича… Да изоблича всички, ако трябва.
— Я почакай малко! — ядосано го прекъсна Тиздейл. — Ако си имаш проблеми, не се захващай с мен, а иди при докторите си. Аз не съм длъжен изобщо да разговарям с теб, длъжен съм само да докладвам, че си ми звънял, което и ще направя на секундата, щом затвориш. Върви си прегледай главата, момче, а не ми дрънкай глупости.
— „Медуза“! — извика Уеб. — Никой не желае да говори за кодовото название „Медуза“. Дори и днес всички документи са погребани в сейфовете, нали?
Този път не последва щракване на слушалката. Тиздейл не затвори. Той заговори с равен, безразличен глас.