— Изслушай ме! — кресна Уеб в слушалката. — Нея я няма! Отвлекли са я. — И описанието на събитията се изля в безредни думи.
— Спри, Дейвид! — нареди Панов. — Започни всичко отначало. От момента, когато те е посетил служителят на Държавния департамент. Имена, титли, постове. И разказвай по-бавно, за Бога.
Уеб отново стисна китката на ръката, с която държеше слушалката. Помъчи се да овладее речта си. Най-после успя да изрече всичко, което си спомняше, и тогава го сграбчи ужасът, че помни далеч не всичко. Белите петна отново се бяха появили.
— Дейвид — с решителен глас започна Панов. — Искам да направиш нещо за мен. Още сега.
— Какво?
— Може да ти прозвучи глупаво, но искам да отидеш на плажа и да се разходиш край брега. Половин час е достатъчен. Послушай плисъка на вълните в скалите.
— Не говориш сериозно! — избухна Уеб.
— Напълно съм сериозен! — настоя Мо. — Помниш ли как си говорихме, че има моменти, в които човек трябва да дава отдих на съзнанието си. Аз самият го правя доста по-често, отколкото е прието за един уважаван психиатър. Понякога събитията ни парализират и преди да предприемем някакво действие, трябва поне отчасти да се освободим от душевния смут. Направи това, за което те помолих, Дейвид. Ще се свържа с теб след около час и искам да те намеря по-спокоен.
Отначало му се стори налудничаво, но за кой ли път се оказа, че в думите на Панов, изречени тъй простичко и между другото, има истина. Уеб вървеше по студения скалист бряг, без да забравя нито за миг случилото се, но дали поради промяната на обстановката, дали от вятъра или от непрестанния монотонен грохот на океана, задиша по-равномерно и истерията започна да го напуска. Погледна часовника си. Бе крачил напред-назад по дюните в продължение на трийсет и две минути; повече не можеше да издържи. Изкатери се по стръмната пътека през туфите трева и стигна до улицата пред къщата си.
Седеше на креслото с очи, вперени в телефона. Щом иззвъня, веднага грабна слушалката.
— Мо?
— Да.
— Там беше кучешки студ. Благодаря ти.
— Аз ти благодаря.
— Какво успя да научиш?
И започна продължението на кошмара.
— От колко време я няма Мари, Дейвид?
— Не знам. Час, два, а може би и повече. Какво значение има?
— Възможно ли е да е на пазар? Или пък да сте се скарали и тя да е искала да остане сама за известно време? Съгласихме се, че за нея понякога е доста трудно, ти сам го изтъкна.
— Какво говориш, по дяволите! Оставена е бележка, в която е написано черно на бяло! Има кървав отпечатък от ръка!
— Да, ти го спомена и преди. Но защо някой би оставил тъй очевидни следи?
— Откъде да знам? Просто ги намерих!
— Обади ли се в полицията?
— За Бога, не! Това не е за полицията! Сам трябва да се оправям. Не разбираш ли? Какво можа да научиш? Защо се държиш така с мен?
— Защото така трябва. През всичките месеци, докато разговаряхме, винаги сме говорили само истината. Смятам, че на теб ти е нужно да знаеш истината.
— Мо! Става дума за Мари!
— Моля те, Дейвид, нека довърша. Ако онези лъжат, а те са го правили и преди, аз ще разбера и ще ги изоблича. Но ето какво узнах от разговорите си със заместник-началника на отдел „Далечен изток“ и с шефа на охраната в Държавния департамент. В дневника на последния е записано, че когато си звънял преди седмица, си бил силно възбуден.
— Аз съм се обаждал?
— Да. И в дневника пише, че си се оплаквал от получени заплахи. Според него речта ти била доста неразбрана и ти си поискал незабавно допълнителна охрана. Поради секретността на досието ти молбата ти била предадена на началството. Оттам отговорили: „Дайте му каквото иска. Поуспокойте го.“
— Не мога да повярвам!
— Това още не е всичко, Дейвид. Изслушай ме, както аз те изслушах.
— Добре. Давай нататък.
— След като ти била пратена охрана, отново според дневника, ти си звънял още два пъти, за да се оплакваш, че тя не си върши работата. Казал си, че пиели в колите пред къщата ти, че се смеели, докато те съпровождали в района на университета. Изразил си се, цитирам, че „превръщали задачата си в посмешище“.
— Посмешище…
— Спокойно, Дейвид. Ето и последното от дневника. Обадил си се още един, последен път, за да поискаш да отстранят охраната ти, защото тези мъже били всъщност твоите врагове, те искали да те убият. С други думи, в съзнанието ти твоите защитници са се трансформирали във враговете, от чието нападение си се опасявал.
— Предполагам, че това много добре пасва на психиатричните заключения, че тревогите ми са прераснали в параноя.
— Да, дори прекалено добре пасва.
— А какво ти каза заместник-началникът на „Далечен изток“?