— Боже мой…
— Дейвид, моля те! Не допускай да те сринат психически.
— Не ме интересува какво могат да ми сторят! Боя се за теб!
— Знам, мили. Струва ми се, че те изпитват, досещаш ли се?
Отново съобщението. Да бъде Джейсън Борн в името на спасението и на двамата.
— Да, добре, добре. — Опита се да овладее напрежението в гласа си. — Кога стана това?
— Тази сутрин, около час след като ти излезе.
— Тази сутрин?! Господи, цял ден. Как се случи?
— Позвъниха на вратата. Двама мъже…
— Кои?
— Разрешено ми е да кажа, че са от Далечния изток. Всъщност и аз не знам повече от това. Помолиха ме да ги придружа и аз отказах. Изтичах в кухнята и взех оттам нож. Раних с него единия в ръката.
— Кървавият отпечатък на вратата…
— Не те разбирам.
— Няма значение.
— Един човек иска да говори с теб, Дейвид. Изслушай го, но не с гняв, разбираш ли?
— Добре. Да, добре. Разбирам.
По линията прозвуча мъжки глас. Имаше колеблив, но прецизен, почти британски акцент на чужденец, обучаван от англичанин или живял в Англия. И все пак си личеше безпогрешно, че е от Изтока, нещо повече, интонацията издаваше човек от Южен Китай.
— Ние не желаем да упражняваме насилие срещу съпругата ви, господин Уеб, но ако се наложи, няма как да го избегнем.
— Бих се въздържал на ваше място — студено отвърна Дейвид.
— Джейсън Борн ли го казва?
— Същият.
— Това признание е първата стъпка в споразумението ни.
— Какво споразумение?
— Отнели сте от един човек нещо много ценно.
— Вие също ми отнехте нещо много ценно.
— Тя е жива.
— И гледайте да си остане жива.
— А другата е мъртва. Вие я убихте.
— Сигурни ли сте?
— Напълно.
— Какво доказателство имате.
— Видели са ви. Висок мъж, който е избягал през пожарния изход с пъргавината на дива котка.
— Значи в действителност не са ме видели. А и не е било възможно. Бях на хиляди мили далеч.
— Какво разстояние е това в наше време за бързите самолети? — Азиатецът замълча, сетне добави остро: — Преди две седмици и половина сте отменили задълженията си за период от пет дни.
— Ами ако ви кажа, че бях на симпозиум в Бостън на тема династиите Сунг и Юан, което напълно влиза в задълженията ми…
— Удивен съм — насмешливо подхвърли азиатецът, — че Джейсън Борн може да си послужи с такова плитко оправдание.
Не бе искал да заминава за Бостън. Темата на симпозиума бе на светлинни години отдалечена от лекциите му, но го поканиха официално. Поканата бе дошла от Вашингтон, от Програмата за културен обмен, и му бе предадена посредством Факултета по източни науки. Господи! Всяка пешка си беше на мястото!
— Оправдание за какво?
— Че е бил там, където не е бил. Лесно е да се каже, че сте били сред множеството, както и да се плати на неколцина, за да потвърдят, че са ви видели.
— Това е нелепо, да не говорим, че е наивно аматьорство. Аз никому не плащам.
— На вас са платили.
— На мен? Как?
— Чрез същата банка, която сте използвали и преди. „Гемайншафтбанк“ в Цюрих. На Банхофщрасе, естествено.
— Странно, че не съм получил извлечение — промърмори Дейвид, напрегнал цялото си внимание.
— Когато бяхте Джейсън Борн в Европа, никога не ви е било нужно извлечение, тъй като сметката ви е с три нули — от най-секретните в Швейцария. Ние обаче намерихме платежно нареждане до „Гемайншафт“ сред вещите на един човек… мъртвец, разбира се.
— Разбира се. Но това сигурно не е човекът, когото уж съм убил.
— Естествено, че не. Но и неговото убийство е част от плана. Излишно е да говорим повече, господин Борн. Няма съмнение, че вие сте убиецът. Идете в хотел „Риджънт“ в Кулон. Регистрирайте се под каквото име желаете, но помолете да ви дадат апартамент шестстотин и двайсет. Кажете, че е предварително запазен за вас.
— Колко удобно. Собствен апартамент.
— Така ще спестим време.
— Необходимо ми е време да уредя нещата си тук.
— Уверени сме, че няма да вдигате шум и ще бъдете възможно най-експедитивен. Бъдете там до края на седмицата.
— Можете да разчитате. А сега искам отново да говоря с жена си.
— Съжалявам, не мога да ви позволя.
— За Бога, вие чувате всичко, което си казваме!
— Ще говорите с нея в Кулон.
Последва щракване и по линията вече се чуваше само пукот. Той остави слушалката, като с труд успя да откопчи от нея схванатата си от стискане ръка. Благодарен беше на болката, защото му даде възможност по-плавно да се върне към действителността. Вече знаеше какво трябва да предприеме. Без да губи време, щеше да уреди дребните си дела тук и да потърси във Вашингтон Конклин, подлия плъх, който се опита да го убие посред бял ден на нюйоркската Седемдесет и първа улица. Ако се наложи, ще притиска Александър Конклин, докато от очите му на плъх рукнеше кръв, но щеше да узнае каквото му е нужно.