Уеб се изправи, залитайки, и отиде в кухнята да си налее питие. Ръцете му вече не трепереха така силно.
Можеше да повери някои от задълженията си другиму. Джейсън Борн никога не го правеше, но той все още бе Дейвид Уеб, а в университета имаше няколко души, на които би се доверил — не да им каже истината, разбира се, а някоя полезна лъжа. Отново отиде при телефона.
— Ало, Джим? Обажда се Дейвид Уеб.
— Здравейте, господин Уеб. Нещо объркал ли съм?
— Не си, Джим. Но при мен нещата се пообъркаха. Нужна ми е помощта ти и ще съм ти благодарен, ако бъдеш дискретен. Налага ми се да отсъствам за седмица-две и ще предложа на началството ти да ме заместиш. Няма да се затрудниш. Периодът е от 1900 до 1912 г. Ще застъпиш китайско-руските споразумения, японците и Порт Артур, естествено, както и Теди Рузвелт.
— Дадено — самоуверено отвърна аспирантът. — Утре ще ми дадете някои указания, нали?
— Трябва да замина довечера, Джим. Жена ми тръгна още сутринта. Имаш ли нещо за писане под ръка? Слушай сега, ще се обадиш в пощата…
И така, аспирантът беше вербуван. Следващият разговор протече по-лесно, отколкото Дейвид беше очаквал. Президентът на университета даваше официална вечеря в дома си и много повече се вълнуваше от предстоящата си реч, отколкото от отпуската на някакъв си хоноруван преподавател.
— Моля ви, позвънете на декана, господин… Уеб. Аз тук ухажвам дарители, дявол ги взел.
С декана обаче не беше тъй просто.
— Дейвид, да не би това да е свързано с онези хора, дето ходеха подире ти през последната седмица? Знаеш, че съм от малцината посветени за свръхсекретните ти дела във Вашингтон.
— Нищо подобно, Дъг. Онова си беше чиста глупост от самото начало, а това е нещо сериозно. Брат ми е тежко пострадал, колата му е напълно смачкана. Трябва да отскоча до Париж за няколко дни, най-много за седмица.
— Бях в Париж преди две години. Карат като луди.
— Не е по-зле, отколкото в Бостън, и далеч по-добре от Кайро.
— Добре, все ще измисля нещо. Една седмица не е чак толкова много време. Джонсън отсъства цял месец заради пневмонията си, а…
— Аз вече си уговорих заместник, стига да не възразяваш, разбира се. Джим Краудър, аспирантът, познава материала и вярвам, че ще се справи.
— О, да, Краудър, той е умен младеж, макар и брадат. Нямам особено доверие на тия, брадатите…
— Може би не е зле да си пуснеш и ти брада. Ще се почувстваш разкрепостен.
— Това ще го пропусна покрай ушите си. Ти сигурен ли си, че няма нищо общо с ония от Държавния департамент? Нужно ми е да знам фактите, Дейвид. Как се казва брат ти? В коя болница е настанен?
— Нямам представа за болницата, но Мари сигурно знае. Тя замина сутринта. Трябва да тръгвам за летище Логан в Бостън. Дочуване, Дъг, ще ти се обадя утре или вдругиден.
— Дейвид?
— Да?
— Защо имам чувството, че не си напълно искрен с мен?
— Може би защото досега не съм бил в подобно положение. Искам услуга от приятел заради някого, когото предпочитам да не си спомням.
И Дейвид затвори телефона.
Полетът от Бостън до Вашингтон едва не му скъса нервите. Съседът му се оказа ужасно словоохотлив, а отгоре на всичко имаше и влудяващо остър глас. При кацането човекът си призна, че през цялото време ужасно се е страхувал.
— Защо не си го признахте? — усмихна се Дейвид. — Това не е престъпление.
— Сигурно от притеснение да не ми се присмеете.
— Ще го запомня. Ако се случи да летя с някого като вас, ще се опитам да помогна.
— Вие сте добър човек. И много откровен. Благодаря ви.
— Няма защо.
Дейвид прибра куфара си от багажния конвейер и излезе отпред да потърси такси. За негово съжаление шофьорите не взимаха по един пътник, а държаха да качат двама или трима в една посока.
Заедно с Дейвид в таксито се качи привлекателна жена, която умело използваше езика на жестовете в съчетания с разтапящ поглед. Но поради липса на интерес от негова страна скоро се отказа. И все пак прояви добрината да остави първо него на посочения адрес.
Регистрира се в хотел „Джеферсън“ на Шестнайсета улица под фалшиво име, измислено в момента. Хотелът облаче не беше плод на случаен избор. Намираше се на една пресечка от жилището на Конклин, което той обитаваше от двайсет години. Дейвид имаше и номера на телефона му, но не искаше да го използва. Целта бе да свари Конклин неподготвен и да го накара да си плати.
Погледна часовника си: оставаха десет минути до полунощ. Нищо му нямаше на часа, беше дори доста удобен. Той се изми, смени ризата и извади от куфара единия от двата разглобени и добре опаковани пистолета. Сглоби го. Преди осем часа не би и помислил да хване в ръка оръжие от страх, че ще стреля с него. Но това беше преди осем часа, а сега нещата стояха иначе. Сега пистолетът, чист и неразпознаваем, бе част от него, продължение на самия Джейсън Борн.