— Генерале, ще отговоря на обвинението ви само с едно изречение. И ако се разчуе, управлението ще знае кой е отговорен. — Конклин замълча. Погледът му беше ясен и остър. — Често за нас се мисли, че сме такива, каквито ни е удобно, по причини, за които не можем да говорим открито. Сигурен съм, че разбирате мисълта ми.
Служителят на Държавния департамент мигом смекчи изражението си.
— Господи — продума той. — Някога така лепяхме етикети на хора, които пращахме в Берлин.
— Често по наше собствено предложение — кимна Конклин. — И това е всичко, което ще си кажем по въпроса.
— Добре, добре. Не съм посветен в тайната, но на измисления ти образ без съмнение се вярва. Един от заместник-директорите ви ми каза, че ще припадна от дъха ти, ако застана на три метра от теб.
— Дори не искам да зная кой е бил, генерале, че току виж съм се изсмял в лицето му. Истината е, че изобщо не пия. — На Алекс, обзет от детинско суеверие, му се прищя незабелязано да кръстоса пръстите на ръцете си или пък на краката си, но нямаше начин да го стори. — А сега да се върнем към Дейвид Уеб — рече властно и с остър тон.
— Какъв ти е проблемът?
— Проблем ли? Животът ми зависи от това. Копелето снощи нахълта в дома ми и заплаши да ме убие. Взе да сипе невероятни обвинения, назова и някои ваши хора като Хари Бабкок, Самюъл Тиздейл и Уилям Ланиър. Проверихме, те са във вашето ведомство и още са на активна служба. Какво вършат тези хора? Единият направо му е казал, че ще му изпратите група да го екзекутира. Що за език е това? Друг пък го посъветвал да се върне в болницата. Бил е вече в две болници плюс нашата специализирана клиника във Вирджиния и ние всички го вкарахме там. Човекът е изписан като здрав, да не говорим, че в главата си носи тайни, които не бихме искали да излязат наяве. Но той е готов да хвърли бомбата заради нещо, което вие, идиоти такива, сте направили или сте позволили да се случи, или просто сте си затворили очите! Уеб твърди, че има доказателство как отново сте нахълтали в живота му, преобърнали сте го наопаки и сте го накарали да плати прескъпо.
— Какви доказателства? — заекна генералът.
— Говорил е с жена си — внезапно премина на мрачен, безизразен тон Конклин.
— И какво от това?
— От дома й са я взели двама мъже, упоили са я и са я качили на частен самолет. Откарали я на Западното крайбрежие.
— Искаш да кажеш, че е отвлечена?
— Именно. Но чуй нещо, от което ще изстинеш. Тя доловила разговор на мъжете с пилота и стигнала до извода, че в цялата мръсна история е замесен Държавният департамент. Не ми питай защо, но се споменало името Макалистър. За твое сведение той е заместник-секретар на секция „Далечен изток“.
— Това е жива лудост!
— Нещо повече, от жива може да стане и мъртва. Тя е избягала в Сан Франциско по време на престой за зареждане с гориво. Свързала се е с Уеб в Мейн и той е тръгнал да я посрещне. Господ знае къде. Дано сте в състояние да удостоверите, че той е невменяем и е убил жена си, и дано никога не е имало никакво отвличане.
— Той наистина е невменяем! — викна шефът на Вътрешна сигурност. — Моя работа е да чета дневниците и мога да ти кажа, че и друг се е обаждал по повод на Уеб снощи. Само не ме питай кой, не бива да казвам.
— Какво става, по дяволите? — настоя Конклин, като се наведе над бюрото и се опря на ръба му колкото за ефект, толкова и за опора.
— Знам само, че страда от параноя. Измисля си разни неща и им вярва.
— Правителствените лекари твърдят друго. Знам нещичко по този въпрос.
— Аз нищо не знам, Бога ми!
— Вероятно никога и няма да узнаеш — съгласи се Алекс. — Но можеш да се свържеш с човек, който би ми казал няколко успокоителни думи. — Конклин извади малко тефтерче и писалка. Надраска нещо на един лист, откъсна го и го остави на бюрото. — Този телефон е чист; и да го проследиш, ще стигнеш до фалшив адрес — поясни с глас, чието леко потрепване само го правеше по-заплашителен. — Може да се ползва само днес между три и четири следобед. Нека някой ме потърси. Дори да се наложи да свикате някое от прочутите си заседания, държа да получа отговорите… по-точно управлението държи! Дано не съм прав, но някой от вашите хора май е прехвърлил границите на законността.
Дейвид беше благодарен, че има да върши толкова много неща, защото иначе би могъл напълно да се парализира от напрежението, породено от знанието едновременно на твърде много и твърде малко. С Конклин щеше да се срещне на летище Дълес трийсет минути преди полета си за Хонконг. Дотогава нямаше да имат никакъв контакт. От хотела Дейвид отиде в един магазин на Уайоминг авеню. Купи си сак, с който да замени куфара; бе изхвърлил повечето от дрехите си. Тъй като предпочиташе анонимността на бизнескласата, нужен му бе малък ръчен багаж, за да избегне чакането пред летищния конвейер. При това положение щяха да са му необходими доста пари в брой, тъй че следващата му спирка бе банката на Четиринайсета улица.