Преди година, докато правителствените психиатри разследваха остатъците от паметта му, Мари беше прехвърлила бързо и безшумно фондовете, оставени от Дейвид в цюрихската „Гемайншафтбанк“, както и онези, които бе прехвърлил в Париж като Джейсън Борн. Изпратила бе парите на Каймановите острови, където имаше познат канадски банкер, и бе открила таен влог. Като се имаха предвид всички понесени от съпруга й физически и психически травми, на правителството му се размина твърде леко. Не беше невъзможно Дейвид да подаде иск и всеки опитен адвокат би потърсил щети за над десет милиона, а не за пет и нещо.
В разговор с един доста нервен заместник-директор от ЦРУ тя изчерпи въпроса за парите с язвителна критика относно неефективната защита на фондовете на американските данъкоплатци. По-мъдри и предпазливи хора от управлението си дадоха сметка, че имат насреща си интелигентна, мотивирана и неотстъпчива дама, и разумно решиха да изоставят тази тема.
Щом се наложеха непредвидени разходи, Мари или Дейвид уведомяваха банкера си на Кайманите и той телеграфически превеждаше сумата в посочената банка.
От телефонна кабина срещу банката на Четиринайсета улица Дейвид проведе разговор за осем долара, с който уговори получаването на над половин милион в брой в Хонконг и по-дребна сума на момента.
Напусна банката двайсет минути по-късно с петдесет хиляди в джоба — четирийсет петстотин доларови банкноти, другите най-различни.
Оттам с такси отиде в североизточния район при човек, когото познаваше от дните си на работа за „Тредстоун 71“. Той бе среброкос негър, бивш таксиметров шофьор, изоставил професията си поради това, че бе открил истинското си призвание — да променя неузнаваемо всякакви вещи и документи. Естествено, Уеб го бе забравил, но при един от хипнотичните сеанси с Панов името Кактус бе изникнало в паметта му. Панов уреди пристигането на човека във Вирджиния с цел да попълни празнотата в съзнанието на Дейвид. При срещата възрастният негър прояви извънредна топлота и загриженост и въпреки всички неудобства помоли Панов да му издейства разрешение за едно посещение седмично при Дейвид.
— Но защо, Кактус?
— Той е дълбоко объркан. Видях го през обектива на апарата още преди време. Но е добър човек, сър. Харесвам го и искам да му помогна.
Уеб слезе от таксито и помоли шофьора да го почака, но онзи отказа. Позвъни на вратата. След малко тя се отвори и на прага се появи Кактус. Поздрави го сърдечно и в същото време небрежно, сякаш се бяха виждали преди броени дни.
— Защо не ми позвъни, Дейвид? Знаеш, че държа насочени към входа три леки картечници.
— Телефонът ти не е регистриран.
— Трябва да съм пропуснал.
Побъбриха няколко минути в кухнята на Кактус и негърът бързо схвана, че Уеб бърза. Заведе го в студиото си, постави трите му паспорта под наклонена лампа, за да ги разгледа внимателно, и настани клиента си пред снимачния апарат.
— Ще направим косата ти светлопепелява, но не тъй руса, както беше в Париж. Пепелявите оттенъци се променят при светлината, тъй че ще използваме една и съща снимка за трите документчета със значителни разлики, но без да променяме лицето. Само веждите да пипна, стига.
— Ами очите?
— Лещи всякакви. Можеш да получиш сини или кафяви, или черни като на испанец.
— Искам и от трите.
— Скъпо е, Дейвид, и се плаща в брой.
— Нося пари.
— Не е казано да ги пилееш.
— А кой ще ми боядиса косата?
— Имам една сътрудничка, съседка ми е. Работи без грешка. Ще те заведа.
Малко по-късно самоукият специалист подаде на Дейвид трите паспорта.
— Изглеждат по-истински отпреди — заключи Дейвид.
— Направих им малко гънчици, за да изглеждат като употребявани.
— Страхотна работа, стари приятелю… Толкова стар, че дори не помня откога. Колко ти дължа?
— Какво да ти кажа? Беше дребна услуга, пък и ти сигурно не се водиш на заплата при Чичо Сам.
— Справям се добре, благодаря.
— Пет стотака тогава.
— Оставям ти ги тук, на масата.
Дейвид отброи шест банкноти по петстотин долара. Паспортите бяха истински подарък за по хиляда парчето, но да остави повече би означавало да обиди стария негър.
Внукът на Кактус го закара с колата си на няколко пресечки от хотела. Дейвид предпочете да слезе на оживено кръстовище, за да не компрометира младежа. Оказа се, че той е студент последна година в Американския университет и макар да обожаваше дядо си, предпочиташе да стои настрани от съмнителните му занимания.