В хотелската стая отново премисли задачите, които му предстояха. Бяха прости и нямаше нужда да им прави списък. Трябваше да сложи в сака малко от дрехите си и да се освободи от другите притежания, включително и от двата пистолета. Нямаше никакъв начин да ги пренесе през летищната охрана. Щеше да ги разглоби, да счупи затвора и спусъка и да ги изхвърли в контейнер за смет. В Хонконг лесно можеше да си купи ново оръжие.
Погледна часовника си. Петнайсет и трийсет и седем. Денят минаваше бързо, нервно. Трябваше да издържи.
О, Господи, Мари! Къде си?
Конклин остави чашата си с безалкохолна бира върху издраскания мръсен тезгях на бара. Беше мрачно и неуютно заведение на Девета улица, където той бе постоянен клиент. Сигурен бе, че никой от колегите или от другите му познати, колкото бяха останали, не би пристъпил през мръсните стъклени врати. Барманът, който беше и собственик, бе свикнал с него и не възразяваше да го търсят по телефона. Това бе въпросният „чист“ номер и в момента той звънеше.
Конклин бързо влезе в кабината, затвори вратата и вдигна слушалката.
— „Тредстоун“ ли е? — попита странно звучащ мъжки глас.
— Аз бях там. А вие?
— Не, но бях посветен, за да се занимая с цялата тая каша.
Този глас, каза си Алекс. Как го бе описал Дейвид? С английско звучене? Средноатлантически изговор, пресилено изискан, в никой случай не обикновен. Беше същият човек. Гномите се бяха задействали. Някой очевидно се страхуваше.
— Тогава съм уверен, че спомените ви съвпадат с всичко, записано от мен в резултат от личните ми наблюдения. Записал съм всевъзможни факти, имена, събития, легенди, включително и историята, разказана ми от Уеб снощи.
— Както схващам, ако стане нещо неприятно, обемистият ви репортаж ще поеме към сенатската подкомисия или към групичка бдителни конгресмени. Прав ли съм?
— Радвам се, че се разбираме така добре.
— Боя се, че няма полза от това.
— Но ако стане нещо неприятно, на мен хич няма да ми пука, нали?
— Вие сте пред пенсия. Пиете доста.
— Невинаги е било така. И за двете неща си има причина при човек на моята възраст и с моята професионална подготовка. Дали пък не са свързани по някакъв начин с известното досие?
— Оставете това. Да поговорим.
— Не и преди да се доближите повече към темата. „Тредстоун“ беше заклеймена тук-там. Не е от съществено значение.
— Добре. „Медуза“.
— По-силно звучи. Но не достатъчно силно.
— Хубаво тогава. Създаването на Джейсън Борн. Монаха.
— Става по-топло.
— Липсващи средства, невъзстановени досега. Около пет милиона долара. Цюрих, Париж, посока запад.
— За това се носят слухове. Трябва ми конкретен факт.
— Ще ви го дам. Екзекуцията на Джейсън Борн. Датата е двайсет и трети май в Там Куан… После същата дата в Ню Йорк, години по-късно. На Седемдесет и първа улица. „Тредстоун 71“.
Конклин затвори очи и дълбоко поетият дъх мина със стържене през гърлото му.
— Добре — много тихо изрече той. — Вие сте в играта.
— Не мога да ви кажа името си.
— А какво можете да ми кажете?
— Две думи: стойте настрани.
— И смятате, че ще приема?
— Длъжен сте — с изискана точност откликна гласът. — Борн е нужен там, където отива.
— Борн?! — втренчи се в слушалката Алекс.
— Да, Джейсън Борн. Той не може да бъде вербуван по никакъв нормален начин, и двамата знаем това.
— И вие сте отвлекли жена му? Проклети зверове!
— Тя няма да пострада.
— Не можете да гарантирате! Не владеете положението вече. В този момент неизбежно използвате втори и трети лица и ако си познавам работата, а в това няма съмнение, те вероятно са непосветени наемници, за да няма никаква връзка с вас. Вие самият дори не знаете кои са… Господи! Изобщо нямаше да ми се обадите, ако ги знаехте! Ако можехте да се свържете с тях и да получите потвърждение, никога нямаше да разговаряте с мен!
След кратка пауза изисканият глас продума:
— Значи и двамата излъгахме, нали, господин Конклин? Жената изобщо не е избягала, нито се е обадила на Уеб. Просто хвърлихте стръв, както направих и аз, но и двамата останахме с празни ръце.
— Вие сте баракуда, безименни господинчо.
— Добре, вие вече сте били там, където съм аз сега, в близост до Дейвид Уеб. Какво можете да ми кажете?
Алекс отново усети грапавината в гърлото си, този път придружена от остра болка в гърдите.
— Изпуснахте я, нали? Изгубихте връзката — прошепна едва чуто.
— Четирийсет и осем часа мълчание още не значат нищо — предпазливо отвърна гласът.