— И къде съм ви возил?
— Закарал си господин Крюет първо до Ло Уо, а сетне в планината до Лок Ма Чау.
— Но те се намират в Китайската народна република.
— Да, така е — съгласи се Уеб и отдели три стодоларови банкноти. — Ще можеш ли да запомниш тези места и да нагласиш километража?
— Разбира се, сър.
— А дали ще е възможно — добави Уеб, поставил пръста си на четвърта банкнота — да кажеш, че съм слязъл от колата в Лок Ма Чау, тръгнал съм към хълмовете и съм се бавил час?
— И десет часа, ако искате, сър. Аз не се нуждая от сън.
— Един час е достатъчен. — Дейвид тикна пред смаяния шофьор четиристотин долара. — Но ако не спазиш уговорката ни, ще узная.
— Не се тревожете, сър! — възкликна Пак Феи, като с едната ръка продължаваше да държи волана, а с другата сграбчи парите. — Ще взема жена ми, децата, нейните родители, а и моите. Тоя звяр, дето го карам, побира дванайсет души. Много съм ви благодарен, сър.
— Ще ме свалиш на около десет пресечки от Сализбъри Роуд и веднага ще се изтеглиш от тоя район. Не искам да виждат колата в Кулон.
— Няма как да я видят, сър. Ние ще бъдем в Ло Уо и Лок Ма Чау.
— А за утре сутринта можеш да говориш каквото си искаш. Няма да бъда тук. Довечера заминавам. Повече няма да ме видиш.
— Да, сър.
— И тъй, сключихме сделката, Пак Феи — заяви Джейсън Борн и мислите му се върнаха към плана, който ставаше все по-ясен с всеки нов ход. И всеки ход го приближаваше към Мари. Усещаше как хладнокръвието му се възвръща. Имаше някаква непозната свобода в това да си такъв, какъвто не си.
В пет часа и две минути Лианг, явно разтревожен, бързо излезе през стъклените врати на хотел „Риджънт“. Огледа напрегнато пристигащите и заминаващите гости, после бързо закрачи вляво по тротоара, водещ към главната улица. Дейвид го наблюдаваше през пръските на фонтана в центъра на малкото площадче. Като използваше фонтана за прикритие, Уеб притича през улицата между колите и такситата и щом стъпи на тротоара, пое след Лианг към Сализбъри Роуд. В един момент му се наложи да замръзне на място, извъртял глава наляво. Помощник-управителят рязко бе спрял с наклонено напред тяло, като забързан човек, който внезапно си е припомнил, че нещо е забравил или пък му е дошла нова идея. Вероятно бе второто, тъй като, щом Дейвид се осмели да го погледне предпазливо, Лианг вече крачеше към търговския център. Уеб знаеше, че ще го изгуби сред тълпата, ако не побърза, затова се завтече по диагонал през улицата, сподирян от гневни клаксони и ругатни. На тротоара се огледа тревожно. Не виждаше Лианг. Къде ли беше той? Морето азиатски лица се размаза пред погледа му — толкова еднакви и все пак не съвсем. Къде беше той? Внезапно се втурна напред: бе го зърнал. Сигурен беше, че е Лианг. Но сигурен с инстинкта си, не с ума си. Човекът му се бе мярнал само в гръб. Ако го последваше и се окажеше, че е сбъркал, окончателно щеше да изпусне Лианг. Довери се на инстинкта. Той не беше негов, а на Джейсън Борн. И очите бяха на Джейсън Борн.
Уеб се завтече към високата арка на безистена. Силуетът на Хонконг блестеше под слънцето в далечината. Когато мина под арката, забави крачка. Тази алея свършваше до пристанището. От нея нямаше никакви пресечки към Сализбъри Роуд. Защо му трябваше на Лианг, ако изобщо беше Лианг, да поеме по задънена улица? Може би там щеше да открие някоя от свръзките си. Във всеки случай китаецът явно не допускаше, че го следят. Това означаваше за Дейвид, че догадките му са верни. Неговата жертва бе в паника; неочакваното само щеше да усили тази паника.
Очите на Джейсън Борн не бяха се излъгали. Наистина беше Лианг. Но защо му бе притрябвало сред хилядите обществени телефони в Кулон да избере тъкмо този на вътрешната стена на безистена? Той бе изложен на показ, при това в шумен проход, от който нямаше изход. Нелогично бе, дори най-неумелият аматьор притежава елементарни защитни инстинкти. Особено когато панически се опитва да си спаси кожата.
Лианг бръкна в джоба си за монети и внезапно, сякаш получил команда от вътрешен глас, Дейвид разбра, че не бива да допуска този разговор. Той бе човекът, който трябваше да го проведе. Това бе част от плана и тази част бе съществена, защото щеше да го приближи към Мари! Положението трябваше да владее той и никой друг!
Затича се към бялата пластмасова шапка на телефона, понечи да изкрещи, но осъзна, че няма да бъде чут от това разстояние поради шумния плисък на вълните. Помощник-управителят вече бе набрал номера. Нечий телефон в този момент звънеше.