— Моля? — каза мъжки глас на китайски.
— Обажда се Борн. Ще говоря на английски. Къде е съпругата ми?
— Казват, че говорите нашия език, при това на доста от диалектите.
— Мина много време, а искам всичко да е ясно. Попитах къде е жена ми.
— Нима Лианг ви даде този номер?
— Нямаше избор.
— Значи е мъртъв тогава.
— Не ме интересува как ще постъпите, но на ваше място не бих бързал да го убия.
— Защо? Той е по-нищожен и от червей.
— Защото сте избрали глупак и което е по-лошо, истеричен глупак. Вече е говорил с твърде много хора. Може би не ви е ясно, но пристигнах тази сутрин.
— Лианг, тоя лъжец!
— Нали не очаквахте да отседна в определения апартамент. Принудих го да ме настани в друга стая. Администраторът ни видя как спорим с него. Ако го убиете, ще плъзнат различни слухове. Полицията ще търси богат американец, който е изчезнал. А сега какво ще ми кажете за жена ми?
— Нямам достъп до такава информация. Ще се срещнете с по-осведомени хора.
— Кога?
— Ще се свържем с вас. В коя стая сте?
— Аз ще ви се обадя. Разполагате с петнайсет минути.
— Да не би да ми давате нареждания?
— Знам точно къде сте, в коя кантора, знам кой е прозорецът. Не си много сръчен с пушката. Трябваше да се досетиш, че цевта ще блести на слънцето. За трийсет секунди ще бъда на двайсет метра от вратата, но ти няма да знаеш къде съм аз, а и не можеш да се отдалечаваш от телефона.
— Не ти вярвам!
— Пробвай тогава. Не ти наблюдаваш мен, а аз теб. Давам ти петнайсет минути и когато позвъня отново, искам да разговарям с жена си.
— Тя не е тук.
— Ако мислех, че е там, вече щеше да си мъртъв. Главата ти щеше да е отрязана и хвърлена през прозореца при другите боклуци отдолу. Ако смяташ, че преувеличавам, поразпитай наоколо. Ще срещнеш хора, които са имали работа с мен. Попитай твоя господин Яо Минг, който изобщо не съществува.
— Не е по силите ми да докарам жена ви тук, Джейсън Борн! — извика уплашеният човек.
— Тогава ми намери номера, на който ще я открия. Или ще разговарям с нея, или край на контактите ни. Тоест край, след като видя обезглавения ти труп. Петнайсет минути!
Дейвид затвори телефона и избърса потта от лицето си. Направил го беше. Тонът и думите бяха на Джейсън Борн — беше се върнал назад във времето, което помнеше съвсем смътно. Инстинктивно знаеше какво да направи, какво да каже и как да заплаши. А може би инстинктивната му същност, потисната у него, крещеше да излезе навън и спечели надмощие, убеждаваше Дейвид Уеб да се довери на другия човек в себе си.
Тръгна сред все по-сгъстяващото се множество. Голдън Майл се подготвяше за бурен нощен живот. Сега вече можеше да се върне в хотела; помощник-управителят вероятно беше далеч и уреждаше резервацията си за Тайван, ако имаше някаква истина в истеричните му уверения. Уеб щеше да стигне до стаята си с товарния асансьор, в случай че някой друг го чака във фоайето, макар да не му се вярваше. Стрелковият пост, разположен в празната канцелария на търговския център, не беше командния пункт, както и стрелецът там не беше шеф, а най-обикновен изпълнител, който в тоя момент трепереше за живота си.
С всяка стъпка на Дейвид по Нейтън Роуд дишането му ставаше все по-ускорено и сърцето му биеше все по-силно. След дванайсет минути щеше да чуе гласа на Мари. Толкова искаше да го чуе. Трябваше да го чуе. Единствено това имаше значение, единствено то щеше да запази разсъдъка му.
— Петнайсетте ти минути изтекоха — съобщи Уеб, седнал на ръба на леглото. Опитваше се да успокои разтуптяното си сърце, сякаш онзи отсреща можеше да чуе оглушителното ехо, което сам той чуваше в ушите си.
— Обадете се на пет-две-шест-пет-три.
— Започва с пет? Значи тя е в Хонконг, не в Кулон — продума Дейвид.
— Веднага ще я доведат.
— Ще ти се обадя отново, след като разговарям с нея.
— Няма да е нужно, Джейсън Борн. Осведомените хора са там. Те ще приказват с теб. Моята работа е приключена и ти не си ме видял.
— Не ми трябва да те виждам. Когато напускаш кантората, ще бъдеш заснет, но няма да знаеш нито откъде, нито от кого. ще видиш много хора в коридора, в асансьора, във фоайето, ала няма да знаеш кой от тях има камера с обектив, маскиран като копче на сакото или като украшение на дамска чантичка. Всичко хубаво, нещастнико.
Уеб натисна вилката, изчака три секунди и я освободи. Когато чу сигнала избра току-що научения номер. Отсреща телефонът звънеше. Дали ще издържи?
— Ало?
— Тук е Борн. Да се обади жена ми.
— Както желаете.
— Дейвид?
— Добре ли си? — извика Уеб, вече на ръба на истерията.