— Да. Само съм уморена, скъпи. Ти добре ли си?
— Сториха ли ти нещо? Ако и с пръст са те докоснали…
— Не, Дейвид, дори са доста любезни. Но сам знаеш каква умора ме наляга понякога. Помниш ли онази седмица в Цюрих, когато искаше да видиш Фраумюнстер и музеите, а после да се повозим с лодка по Лимат? Тогава ти отвърнах, че просто нямам сили.
Никаква седмица в Цюрих не бе имало. Само кошмарът на една-единствена нощ, когато и двамата едва не загинаха. Него го гонеха убийци по Щепдекщрасе, а тя бе заплашена с изнасилване и смърт. Какво се опитваше да му каже?
— Да, спомням си.
— Тъй че не се тревожи за мен, скъпи. Слава Богу, че си тук. Скоро ще бъдем заедно, те ми обещаха. Ще бъде като в Париж, Дейвид. Помниш ли Париж, когато се уплаших, че съм те загубила? Но ти дойде при мен и двамата знаехме къде да идем. Оная прекрасна улица с тъмнозелени дървета и…
— Стига толкова, госпожо Уеб — намеси се мъжки глас. — Или трябваше да кажа „госпожо Борн“ — добави мъжът, като говореше вече направо в мембраната.
— Мисли, Дейвид, и бъди внимателен! — извика Мари някъде отзад. — И не се тревожи, скъпи. Онази прекрасна улица с редицата зелени дървета, моето любимо дърво…
— Отведете я! — викна мъжът на китайски. — Тя му предава информация! Бързо. Не й позволявайте да говори!
— Ако й сториш нещо, ще съжаляваш до края на краткия си живот — с леден глас процеди Уеб. — Кълна се в Бога, че ще те намеря!
— Засега няма причини да сме груби помежду си — бавно отвърна мъжът и гласът му звучеше искрено. — Чухте жена си. С нея се отнасят добре, тя няма оплаквания.
— С нея нещо не е наред! Какво сте й причинили, че се бои да ми каже?
— Тя просто е напрегната, господин Борн. В отчаянието си очевидно се опитваше да ви опише мястото. Държа да ви уведомя, че описанието е съвсем погрешно. Но дори и да бе точно, за вас то щеше да е също тъй безполезно, както и телефонният номер. Ще я преместим в друг апартамент, един от милионите в Хонконг. И защо трябва да й причиняваме зло? Това не би било разумно. Един важен човек иска да се срещне с вас.
— Яо Минг ли?
— Също като вас той е известен под няколко имена, тъй че може би ще се споразумеете.
— Ако не се споразумеем, той е мъртъв. Също и ти.
— Вярвам на думите ти, Джейсън Борн. Ти уби хладнокръвно мой роднина, който се бе скрил от теб в укрепения си дом на остров Лантау. Уверен съм, че си спомняш.
— Не си водя бележки. И тъй, Яо Минг. Кога ще го видя?
— Довечера.
— Къде?
— Трябва да разбереш, че мнозина тук го познават, затова мястото ще е необичайно.
— Защо аз да не го избера?
— Това предложение е неприемливо, разбира се. Не настоявай. Ние държим жена ти.
Дейвид усети как самоконтролът, който му бе тъй отчаяно необходим, се изплъзва.
— Добре, казвайте — рече той.
— Уолд Сити. Надяваме се, че знаеш къде е.
Уеб се напрегна да съсредоточи остатъците от паметта си.
— Доколкото си спомням, е най-мръсният бордей на света.
— Как иначе? В цялата колония единствено този район е законно владение на Народната република. Още отвратителният Мао Дзедун даде разрешение на полицията ни да го прочиства периодично. Но при заплатите, които получават, полицаите не могат да поемат чак такива рискове. И тъй, мястото си остана непроменено.
— В колко часа довечера?
— След като се стъмни, но преди да са се разотишли уличните търговци. Между девет и половина и десет без петнайсет.
— Как да открия този Яо Минг…, който всъщност не е Яо Минг?
— В началото на открития пазар една жена продава змийски вътрешности за стимулиране на сексуалната активност. Попитай я къде е Господаря. Тя ще ти посочи по кои стълбички да слезеш и по коя алея да минеш. Ще те посрещнат.
— Може и да не стигна дотам. По тия места не обичат хора с моя цвят на кожата.
— Никой няма да те пипне. Все пак по-добре не си слагай биещи на очи дрехи и скъпи бижута.
— Бижута ли?
— Ако имаш скъп часовник, не го слагай.
— Благодаря за съвета.
— И още нещо. Не си и помисляй да уведомяваш властите или вашето консулство в някакъв отчаян опит да компрометираш боса. Сториш ли го, жена ти ще умре.
— Това не беше необходимо.
— С Джейсън Борн всичко е необходимо. Ще бъдеш наблюдаван.
— Ще бъда там в уречения час — заяви Уеб и затвори телефона.
После стана от леглото, приближи се до прозореца и се загледа навън към пристанището. Какво означаваше това? Какво се опитваше да му съобщи Мари.
„…Знаеш каква умора ме наляга понякога.“
Нямаше такова нещо. Тя беше силна и здрава жена, отрасла в ранчо, и никога не се оплакваше от умора.
„… Не се тревожи за мен, скъпи.“