Цивилният полицай отговори на неизречения й въпрос:
— Засега няма нищо, госпожо Дорнън.
5.
— Казах да ми го дадеш — зловещо изрече Джими Сидънс.
Кали се опита да остане спокойна.
— Не зная за какво говори това момче, Джими.
— Ами, разбира се, че знаеш — възрази Брайън. — Видях те да взимаш портфейла на мама. И те проследих, защото трябва да й го върна.
— Какво умно хлапе! — подигра му се Сидънс. — Винаги върви след парите. — Злобно изгледа сестра си. — Не ме принуждавай да ти го взимам насила, Кали.
Нямаше смисъл да се преструва. Джими знаеше, че детето казва истината. Тя бръкна в джоба си и извади красивия портфейл от марокен. После безмълвно го подаде на брат си.
— Това е на майка ми — предизвикателно каза Брайън. Но погледът, който му отправи мъжът, го накара да потръпне. Беше решил да се опита да грабне портфейла, но сега, внезапно уплашен, пъхна ръце дълбоко в джобовете си.
Джими Сидънс отвори отделението за банкноти.
— Леле, леле! — възхитено извика. — Изненадваш ме, Кали. По-добра си от някои джебчийки, които познавам.
— Не съм го откраднала — възрази тя. — Някой го беше изпуснал и аз го намерих. Щях да го върна по пощата.
— Я зарежи тая работа — отвърна Джими. — Сега е мой и ми трябва.
Той извади дебелата пачка и започна да брои.
— Три банкноти по сто долара, четири по петдесет, шест по двайсет, четири по десет, пет петачки и три по един. Общо шестстотин осемдесет и осем. Не е зле, всъщност ми идват точно навреме.
Джими напъха парите в джоба на коженото яке, което бе взел от гардероба в спалнята, и започна да рови из отделенията на портфейла.
— Кредитни карти. Е, защо не? Шофьорска книжка — не, две: на Катрин Дорнън и доктор Томас Дорнън. Кой е доктор Томас Дорнън, хлапе?
— Баща ми. Той е в болницата. — Брайън видя, че мъжът вади медальона от портфейла.
Джими Сидънс го вдигна нагоре за верижката, после се засмя.
— Сейнт Кристофър! От години не съм ходил на черква, но даже и аз знам, че отдавна са го изритали. И само като се сетя за всички ония истории, дето ни ги разказваше баба как пренесъл на раменете си малкия Христос през реката! Спомняш ли си, Кали? — Презрително пусна медальона на пода.
Брайън се пресегна и го взе. Стисна го в ръка, после нахлузи верижката на шията си.
— Моят дядо го е носил през цялата война и се е прибрал вкъщи жив и здрав. Той ще спаси баща ми. Портфейлът не ме интересува. Можеш да си го задържиш. Исках само медальона. Сега си отивам. — Момчето се завъртя и се затича към изхода. Натисна бравата и отвори вратата, когато Сидънс го настигна, запуши му устата и го дръпна обратно вътре.
— Двамата със Сейнт Кристофър оставате тук при мен, приятелче — каза и грубо го блъсна на пода.
Брайън ахна, когато удари челото си в напукания линолеум. После бавно седна и започна да разтрива удареното място. Стори му се, че стаята се върти, но можеше да чуе, че жената, която беше проследил, умолява мъжа:
— Не го наранявай, Джими, Моля те. Остави ни на мира. Вземи парите и си върви. Но се махай от тук.
Брайън обви краката си с ръце, като се мъчеше да не заплаче. Не трябваше да проследява жената. Сега го разбираше. Трябваше да извика и някой може би щеше да я спре. Този човек бе лош. Този човек нямаше да го пусне. А никой не знаеше къде е отишъл. Никой не знаеше къде да го търси.
Той усети медальона до гърдите си и го стисна в юмрук. „Моля те, върни ме при мама — мислено се помоли момчето, — за да мога да те занеса на татко.“
Не погледна нагоре, за да види Джими Сидънс, който внимателно го наблюдаваше и преценяваше положението. „Това хлапе е проследило Кали, когато е взела портфейла — каза си мъжът. — Дали някой не е проследил пък него? Не. Иначе вече щеше да е тук.“
— Откъде взе този портфейл? — обърна се той към сестра си.
— От Пето Авеню. Срещу Рокфелер Сентър. — Тя беше ужасена. Джими нямаше да се спре пред нищо, за да се измъкне. Спокойно можеше да я убие. А също и това дете. — Майка му трябва да го е изпуснала. Вдигнах го от тротоара. Предполагам, че ме е видял.
— Сигурно. — Той погледна към телефона на масата до дивана. После се ухили и се пресегна за клетъчния телефон, който бе взел от жабката в откраднатия автомобил. Извади и пистолета си и го насочи към Кали. — Ченгетата може да подслушват телефона ти. — Посочи към масата до дивана. — Иди там. Сега ще набера твоя номер. Ще ти кажа, че се предавам и че искам да позвъниш на адвоката ми. Само трябва да изглеждаш нервна, точно каквато си в момента. Ако допуснеш грешка, и двамата с хлапето сте мъртви.