— Току-що бяхме в апартамента на Хънтър, господине. Тя напълно съзнава последствията, ако по какъвто и да е начин помогне на брат си. Когато си тръгвахме, дойде детегледачката да остави дъщеря й и предполагам, че Кали няма да излиза през нощта.
Докато слушаше разговора на партньора си със заместник-началника, Морт Леви се мръщеше. В онзи апартамент имаше нещо различно от сутринта, но не можеше да се сети какво точно. Представи си вътрешното разположение: малкото антре, банята, тясната дневна с кухненски бокс, миниатюрната спалня, едва побираща единично легло, детско креватче и шкаф с три чекмеджета.
Джак попита Кали дали може отново да поогледат и тя кимна в знак на съгласие. Вътре определено не се криеше никой. Те отвориха вратата на банята, погледнаха под леглата, надникнаха в гардероба. Леви неволно изпита съчувствие към усилията на Кали Хънтър да освежи мрачното жилище. Всички стени бяха боядисани в яркожълто. По стария диван бяха пръснати възглавнички. Елхата беше украсена със станиол и червени и зелени лампички. Отдолу бяха поставени няколко подаръка, опаковани в пъстра хартия.
„Подаръци ли?“ Той се замисли за миг, после поклати глава. „Остави“ — каза си.
Искаше му се Джак да не бе заплашвал Кали Хънтър. Ясно се виждаше, че тя се ужасява от него. Морт не се беше занимавал с нейния случай, не бе присъствал и на съдебния процес две години по-рано. Но като съдеше по онова, което беше чувал, той вярваше, че жената е била убедена във версията на брат си: че участвал в гангстерска война и другата банда го преследвала.
„Какво се опитвам да си спомня за апартамента й? — зачуди се. — Какво се е променило?“
При нормални обстоятелства дежурството им свършваше в осем часа, но тази вечер двамата с Джак трябваше да се върнат в управлението. Подобно на десетки други щяха да работят извънредно поне до края на службата в полунощ. Макар и невероятно, може би Сидънс щеше да се появи, както бе обещал. Леви знаеше, че Шор гори от нетърпение лично да го арестува. „Ще го позная даже да е преоблечен като монахиня“ — все повтаряше той.
На задната врата на микробуса се почука, което означаваше, че заместниците им са дошли. Морт се изправи, протегна се и излезе на улицата. Радваше се, че точно преди да напусне апартамента на Кали Хънтър й беше дал визитката си и бе прошепнал:
— Ако искате да разговаряте с някого, госпожо Хънтър, ето ви телефона, на който можете да се свържете с мен.
8.
Тълпите по Пето Авеню бяха оредели, макар че около елхата пред Рокфелер Сентър все още имаше хора. Други продължаваха да се редят пред витрините на „Сакс“ и в катедралата „Сейнт Патрик“ постоянно прииждаха богомолци.
Но когато спряха зад патрулната кола, в която я чакаха полицай Ортис и Майкъл, Катрин видя, че повечето от купувачите вече ги няма.
„Хората се прибират вкъщи — помисли си тя, — за да направят последни приготовления и да си кажат, че следващата година със сигурност няма да обикалят магазините на Бъдни вечер.“
„Всичко в последния момент.“ Допреди дванайсет години с тези думи можеше да се опише собствения й начин на живот. До момента, в който в административния офис на болницата „Сейнт Винсънт“ влезе специализантът трета година д-р Томас Дорнън, приближи се до бюрото й и попита: „Вие сте нова тук, нали?“
Том, толкова безгрижен и в същото време толкова организиран. Ако тя лежеше в болницата вместо него, той нямаше да натъпче всичките й пари и документи в портфейла си. Нямаше толкова нехайно да го пусне в джоба си, така че някой спокойно да бръкне вътре и да го измъкне или да го вдигне от земята.
Тази мисъл я измъчваше, докато отваряше вратата на колата и през снежната виелица тичаше към патрулната кола. Брайън никога нямаше да се изгуби, беше убедена в това. Той с такова нетърпение очакваше да види баща си, дори не искаше да губи време, за да гледа елхата пред Рокфелер Сентър. Трябваше да се е отправил на някаква мисия. Ако наистина не го бяха отвлекли — а това изглеждаше малко вероятно — Брайън сигурно беше видял кой е взел портфейла и да е тръгнал след него.
Майкъл седеше на предната седалка до полицай Ортис и пиеше кола. На пода в краката му имаше кафява книжна кесия. Катрин се пъхна до него и го погали по косата.
— Как е татко? — напрегнато попита той. — Нали не си му казала за Брайън?
— Не, разбира се, че не съм. Сигурна съм, че скоро ще го открием и няма нужда да безпокоим баща ти. А той се справя добре. Срещнах се с доктор Кроули. Той е много обнадежден. — Катрин погледна към полицай Ортис. — Минаха почти два часа — тихо каза тя.