Но сега, докато слушаше молбата й за помощ, Кали запуши уши, втурна се към радиото и го изключи. После влезе на пръсти в спалнята. Джиджи вече спеше. Дишаше тихо и равномерно, пъхнала длан под бузката си. С другата си ръка притискаше оръфаното бебешко одеялце към лицето си.
Кали коленичи до нея. „Мога да протегна ръка и да я погаля — помисли си. — Онази жена не може да погали детето си. Какво да правя? Но ако позвъня в полицията и Джими наистина убие онова момченце, ще кажат, че аз съм виновна, точно като предишния път, когато ме обвиниха за смъртта на полицая. Може би Джими щеше да го пусне. Той бе обещал… Даже Джими не би наранил дете. Просто ще чака и ще се моли — каза си Кали.“
Но молитвата, която се опита да прошепне — „Моля те, Господи, закриляй малкия Брайън…“ — прозвуча фалшиво и тя не я довърши.
Джими беше решил, че е най-добре да пресече моста „Джордж Вашингтон“, да мине по шосе №4 и после да излезе на нюйоркската скоростна магистрала по шосе №17. Този път можеше и да е малко по-дълъг, отколкото през Бронкс до Тапан Зий, но инстинктът му подсказваше бързо да напусне Ню Йорк. А на моста „Джордж Вашингтон“ нямаше бариера за пътна такса, където да го спрат.
Брайън гледаше през прозореца. Знаеше, че пресичат Хъдзън. Майка му имаше братовчеди, които живееха близо до моста в Ню Джърси. Когато след завръщането си от Нантъкит предишното лято останаха при баба си една седмица повече, двамата с Майкъл им бяха отишли на гости.
Роднините им бяха много симпатични. И имаха деца приблизително на неговата възраст. Доплака му се дори само от мисълта за тях. Искаше му се да смъкне стъклото на прозореца и да извика: „Тук съм. Елате да ме вземете, моля ви!“
Бе толкова гладен и ужасно му се пишкаше. Той срамежливо погледна към мъжа.
— Аз… може ли да… искам да кажа, че трябва да ида до тоалетната. — Страхуваше се, че Джими ще му откаже, и долната му устна затрепери. Момчето бързо я прехапа. Сякаш чуваше как Майкъл го нарича „ревльо“. Но дори от това му стана още по-мъчно. В момента копнееше да види брат си.
— Пишка ли ти се?
Мъжът като че ли не му се сърдеше. Може би в крайна сметка нямаше да му стори нищо лошо.
— А-ха.
— Добре. Гладен ли си?
— Да, господине.
Джими започваше да се отпуска. Пътуваха по шосе 4. Движението бе натоварено, но нямаше задръствания. Никой не търсеше открадната кола. Собственикът й сигурно вече седеше по пижама пред телевизора и за четирийсети път гледаше „Животът е прекрасен“. До сутринта, когато двамата с жена му надигнеха вой за откраднатата си тойота, Джими щеше да е в Канада при Пейдж. Божичко, колко я обичаше. През целия си живот не бе имал по-близък човек от нея.
Все още не му се искаше да спира. От друга страна, за да се подсигури, навярно вече трябваше да напълни резервоара. Нямаше представа до колко часа ще работят бензиностанциите на Бъдни вечер.
— Добре, след няколко минути ще спрем да налеем бензин, да идем до кенефа и ще си купим кола и чипс. По-късно ще се отбием в „Макдоналдс“ за хамбургери. Но не забравяй: когато спрем на бензиностанцията, само да се опиташ да привлечеш вниманието… — Извади пистолета от якето си и го насочи го към Брайън. — Бам — каза.
Момчето извърна очи. Бяха в средното платно на трилентовото шосе. Видя знак за отбивка, на който пишеше Форист Авеню. До тях се движеше полицейска кола, после зави към паркинга.
— Няма да приказвам с никого. Обещавам — успя да отвърне.
— Обещавам, татко — изръмжа Джими.
„Татко.“ Брайън неволно стисна медальона на Сейнт Кристофър. Щеше да го занесе на баща си и той щеше да оздравее. После баща му щеше да открие този тип, Джими, и да го набие за това, че се е държал толкова гадно със сина му. Брайън бе убеден в това. Докато опипваше с пръсти релефната фигура, носеща младенеца Исус, той изрече с ясен глас:
— Обещавам, татко.
10.
Растящото напрежение в командния център на Полис Плаза №1 в Долен Манхатън, откъдето ръководеха преследването на Джими Сидънс, ясно се усещаше. Всички отлично разбираха, че за да избяга, той няма да се поколебае отново да убие. И знаеха, че е въоръжен.
„Въоръжен и опасен“ — така пишеше под неговата снимка на циркуляра, разпространен из целия град.
— Предишния път получихме две хиляди безполезни информации и проверихме и последната от тях. Единствената причина, поради която миналото лято изобщо успяхме да го тикнем зад решетките, бе, че беше достатъчно тъп да ограби бензиностанция в Мичиган, докато наблизо имало ченге — презрително изръмжа Джак Шор, наблюдавайки как група полицаи отговарят на непрекъснатите телефонни обаждания по горещата линия.