Тази вечер бе прекалено зает от мисълта по-скоро да се прибере вкъщи. Искаше поне малко да поспи преди децата му да се събудят и да отворят коледните си подаръци. Освен това си мислеше за тойотата, която току-що бе видял. Самият той имаше намерение да си купи такава, макар да знаеше, че жена му няма да се съгласи на кафява. Купуването на нова кола означаваше тревоги за ежемесечни вноски. Крис забеляза останките от стикер на бронята на тойотата — една-единствена дума, „наследството“. Знаеше, че първоначалният надпис е гласял „Ние погубваме наследството на внуците си“. „Едно наследство няма да ни дойде зле“ — помисли си той.
— И баща ми каза…
Крис се помъчи да се съсредоточи. „Дидри е симпатична, но твърде много дрънка.“ Той се пресегна за пакета, който беше в ръката й, но беше ясно, че тя все още няма намерение да го пусне, не и докато не му разкажеше как баща й съжалявал, че майка й не била кръстена Филомена.
Дидри още не бе свършила.
— Преди години леля ми работеше в Саутхемптън и местната черква се казвала „Света Филомена“. Когато трябвало да я преименуват, пасторът обявил състезание, за да определят на кой светец да я кръстят. Леля ми предложила Света Димфна, защото била светицата на лудите, а повечето енориаши били побъркани.
— Ами, самият аз съм кръстен на Сейнт Кристофър — отвърна Крис и най-после успя да си вземе пакета.
— Весела Коледа, Дидри.
„И наистина ще дойде Коледа, докато успея да си изям сандвича“ — помисли си, като излизаше обратно на магистралата. С една ръка сръчно отвори пакета, извади хамбургера и го захапа. Кафето щеше да почака, докато се върнеше на поста си.
Щеше да се освободи в полунощ и после щеше да дойде време за сън. „Айлийн ще се опита да задържи децата в леглата до шест часа, но това ще е невероятен късмет.“ Миналата година не беше успяла и като познаваше синовете си, сега щеше да се случи същото.
Наближаваше изход 40 и Крис насочи колата към отбивката, от която можеше да забелязва нарушителите. Бъдни вечер не бе като новогодишната нощ и не се налагаше да арестува толкова много пияни шофьори, но той беше решен да не допусне никого, превишил скоростта или криволичещ по пътя спокойно да мине покрай него. Бе виждал достатъчно катастрофи, когато пияни шофьори бяха превръщали празниците на други в кошмар. Но не и тази нощ, ако зависеше от него. А снегът правеше шофирането много по-коварно.
Докато отваряше капака на чашата с кафе, Крис се намръщи. По сервизното платно поне със сто и двайсет километра в час профуча корвет. Полицаят включи лампата и сирената и потегли след него.
Бъд Фолни внимателно слушаше разтрепераната Кали Хънтър, която разказваше на Морт Леви как намерила портфейла на Пето Авеню. Когато й бяха съобщили правата, тя отвърна:
— Това не търпи повече отлагане.
Фолни знаеше основните моменти от историята й: по-голяма сестра на Джими Сидънс, Кали беше лежала в затвора, защото съдията не повярвал на твърдението й, че помагала на брат си да се спаси от друга банда, която искала да го убие. Леви му бе казал, че Хънтър, изглежда, била от хората с тежка съдба — отгледана от възрастна баба, която починала и я оставила да се опитва да вкара в правия път малкия си брат. После, когато била бременна, съпругът й бил блъснат от автомобил.
„Трийсетинагодишна е — помисли си Фолни — и би могла да е красива, ако сложи още някой и друг килограм.“ Имаше бледото, измъчено лице, което беше виждал и при други жени, лежали в затвора и носещи в себе си ужаса, че някой ден могат отново да ги пратят там.
Той се огледа наоколо. Чистият апартамент, слънчевата жълта боя по напуканите стени, прелестно украсената, но скромна елха, новото покривалце в старата количка за кукли, всичко това му говореше нещо за Кали Хънтър.
Фолни знаеше, че също като него Леви отчаяно иска да научи каква би могла да е връзката между Сидънс и изчезналото момче. Той одобряваше внимателния подход на Морт. Не трябваше да бързат и жената сама щеше да им каже всичко. „Добре, че не доведохме онзи побеснял бик“ — помисли си Фолни. Джак Шор беше добър детектив, но неговата агресивност го дразнеше.
Хънтър разказваше как видяла портфейла на тротоара.
— Вдигнах го, без да се замислям. Реших, че е на онази жена, но не бях сигурна. Честно, не бях сигурна — възбудено повтори тя — и си помислих, че ако се опитам да й го върна, може да ме обвини, че съм взела нещо от него. Същото се беше случило веднъж с баба ми. И после вие пак щяхте ме пратите в затвора, и…