Той се обърна, за да го вдигне, но преди да успее някой се протегна и го грабна. Момчето видя, че това е слаба жена в тъмен шлифер и дълга коса, завързана на опашка.
— Мамо! — повика я Брайън, но всички отново бяха запели и тя не погледна към него. Жената, която беше взела портфейла, започна да се промъква през тълпата. Той инстинктивно я последва, уплашен, че ще я загуби от поглед. Обърна се, за да повика майка си, но тя пееше заедно с останалите „Бог да ви благослови, господа…“ Момчето разбра, че няма да го чуе.
За миг се поколеба, докато гледаше през рамо към майка си. Дали да се върне при нея и да я повика?
Но отново си спомни за медальона, който щеше да излекува баща му — той бе в портфейла и момчето не можеше да позволи на жената да го отнесе.
Тя вече завиваше зад ъгъла. Брайън се втурна да я настигне.
„Защо го взех?“ — отчаяно си мислеше Кали, докато вървеше на изток по Четирийсет и осма улица към Медисън Авеню. Беше се отказала да търси амбулантния търговец с куклите по Пето Авеню и бързаше към метрото на Лексингтън Авеню. Знаеше, че ще е по-лесно да отиде до Петдесет и първа улица, но усещаше портфейла като гореща тухла в джоба си и й се струваше, че накъдето и да се обърне, всички укорително я гледат. На Гранд Сентръл Стейшън щеше да е пълно с народ. Можеше да вземе метрото от там. Така бе по-безопасно.
Когато зави надясно и пресече улицата, покрай нея мина патрулна кола. Въпреки студа започна да се изпотява.
Навярно беше на жената с двете момченца. Поне лежеше на земята до нея. Кали си представи момента, в който бе забелязала стройната млада жена в розово палто, подплатено с кожа. Очевидно бе скъпо, както и раничката, и ботушите й. Тъмната й коса беше лъскава и блестяща. Жената изглеждаше така, сякаш няма никакви грижи.
„Иска ми се и аз да изглеждах така — помисли си тя. — Тя е горе-долу на моята възраст, висока е колкото мен и косата й е с почти същия цвят като моята. Е, може би догодина ще мога да си позволя да купя хубави дрехи за мене и за Джиджи.“
Беше обърнала глава, за да погледне към витрините на „Сакс“. „Затова не съм видяла портфейла й да пада“ — каза си Кали. Но когато минаваше покрай жената, усети, че подритва нещо, сведе очи и го забеляза.
„Защо просто не я попитах дали е нейно?“, помисли си, обзета от угризения. Но тогава си беше спомнила как един ден преди години баба й се прибра вкъщи засрамена и разстроена. Намерила на улицата портмоне, отворила го и видяла името и адреса на собственичката му. Извървяла три преки, за да го върне, макар че от артрита ставите ужасно я болели.
Жената, на която принадлежало портмонето, го отворила и казала, че липсва двайсетдоларова банкнота.
Баба й бе толкова разстроена.
— Тя всъщност ме обвини, че съм крадла.
Спомни си за този случай в мига, в който докосна портфейла. Ами ако жената с розовото палто си помислеше, че Кали го е задигнала от джоба й или е взела пари от него? Ами ако повикаше полицай? Щяха да открият, че е в изпитателен срок. Нямаше да й повярват повече, отколкото когато беше дала на заем на Джими пари и колата си, защото той й каза, че ако незабавно не напуснел града, някакъв тип от друга улична банда щял да го убие.
„О, Господи, защо просто не оставих портфейла на земята?“ Помисли си дали да не го пусне в първата пощенска кутия. Не можеше да поеме такъв риск. През празниците в центъра имаше толкова много цивилни полицаи. Ами ако някой от тях я видеше и я попиташе какво прави? Не, щеше веднага да се прибере вкъщи. Айка, която се грижеше за Джиджи заедно със собствените си внуци, след като ги вземеше от детската градина, скоро щеше да доведе дъщеря й у дома. Ставаше късно.
„Ще поставя портфейла в плик, адресиран до онзи, чието име пише вътре, и по-късно ще го пратя по пощата“ — реши Кали.
Стигна до Гранд Сентръл Стейшън. Както се надяваше, на гарата имаше много хора, втурнали се във всички посоки, за да се приберат вкъщи за Бъдни вечер. Тя се отправи към централния терминал и най-после успя да стигне до стълбището, което водеше към входа за метрото на Лексингтън Авеню.
Пусна жетон в автомата и забърза към метрото за Четиринайсета улица. Изобщо не забеляза момчето, което се промъкна под въртележката на входа и тръгна по петите й.
2.
„Бог да ви благослови, господа, щастливи вий бъдете…“ Познатите думи напомниха на Катрин за силите, заплашващи да й отнемат щастливия, спокоен живот, който смяташе, че винаги ще води. Съпругът й беше болен от левкемия. Сутринта му бяха отстранили далака и макар че все още бе прекалено рано да са сигурни, изглежда понасяше операцията добре. И все пак тя се страхуваше, че Том ще умре. Мисълта за живот без него почти я парализираше.