— Grazie, Лени, grazie — промълви леля му и го потупа по ръката.
Бялата туника и синият воал висяха на закачалка до шкафа. Когато Лени погледна към тях, от открехнатия прозорец нахлу лек ветрец и разлюля воала, който докосна поставения върху шкафа потир.
„Още едно предупреждение“ — помисли си. — В статията в „Глоуб“ специално се подчертаваше фактът, че преди седем години полицията е била при „Сейнт Клемънт“ заради кражбата. На друга страница на вестника се разказваше историята на потира и дори имаше негова снимка.
Лени с радост би се избавил от проклетата чаша, но знаеше, че не може да рискува. Ако изчезнеше, леля му щеше да се разтревожи и Стар щеше да разкаже на всичките си приятели.
Не, потирът също трябваше да почака. А когато двамата със Стар най-после заминеха, Лени щеше да го хвърли в Рио Гранде.
22.
Сондра повече не можеше да чете вестник, да гледа телевизия или да слуша радио. Статията на Алвира за бебето беше разбунила духовете и това я караше да потъва в земята от срам.
В понеделник вечер бе намерила в куфара си неотвореното шишенце с таблетки за сън, което й беше предписал лекарят, защото често страдаше от безсъние. Никога не бе прибягвала до тях — предпочиташе да се помъчи. Но в понеделник нямаше друг избор. Просто трябваше да поспи.
Когато се събуди в осем часа във вторник обаче, бузите й бяха мокри от сълзи и си спомняше, че е плакала насън. Изтощена и объркана, тя успя да седне в леглото и колебливо спусна крака на земята.
В продължение на няколко секунди хотелската стая като че ли се въртеше около нея. Пъстрите завеси се сливаха с раираната дамаска на дивана. „По-добре да бях останала будна цяла нощ или да бях изпила всички хапчета от шишето — помисли си. Но после тръсна глава. — Не съм толкова страхлива.“
Взе горещ душ и той й помогна да се посъвземе. Облече хавлиен халат, уви си косата с кърпа и си поръча бъркани яйца, препечени филийки, сок и кафе.
„Довечера пристигат дядо и Гари — напомни си тя. — Ако ме видят в това състояние, ще ме разпитват какво ми е и няма да ме оставят на мира, докато не им разкажа всичко. И днес вече трябва да свиря както трябва. Утре пък дядо ще присъства на репетицията и трябва да се представя отлично. Така той ще се увери, че всички тези години на жертви са си стрували.“ Сондра се изправи и застана до прозореца. „Днес е вторник, петнайсети декември“ — помисли си, докато гледаше към улицата, вече оживена от автомобили и пешеходци, които бързаха за работа.
— Концертът е следващата сряда — изрече на глас. „На другия ден е Бъдни вечер — тогава би трябвало да се върнем в Чикаго — помисли си. — Само че аз няма да замина. Ще позвъня на вратата на енорийското жилище при «Сейнт Клемънт», нещо, което трябваше да направя преди седем години, вместо да търся телефон. Ще кажа на монсеньор Ферис, че съм майката на бебето, и после ще го помоля да съобщи в полицията. Не мога да нося в себе си тази вина нито ден повече.“
23.
В десет часа сутринта във вторник Хенри Браун, чиновник в Съдебната палата на Чеймбърс Стрийт в Долен Манхатън, вдигна поглед и каза „добро утро“ на решителна наглед шейсетинагодишна жена с червена коса и волева брадичка. Хенри притежаваше усет за човешката природа и забеляза бръчиците около устата и очите й, които показваха, че жената често се усмихва. Знаеше, че раздразнението, изписано на лицето й, е моментно.
Той реши, че е отгатнал какъв е проблемът: „Сигурно иска да види завещанието на някой свой роднина, който я е лишил от наследство.“
— Казвам се Алвира Миън — поясни тя. — Научих, че оспорваните завещания са обществени документи и имам право да видя всяко, което поискам.
— Точно така — любезно отвърна той. — Но, разбира се, трябва да го направите в присъствието на представител на съда.
— Не ме интересува, даже целият градски съвет да се събере — рязко отсече Алвира, но после омекна. В крайна сметка този услужлив чиновник не бе виновен, че колкото повече се приближаваше до възможността да види оригиналното завещание на Беси, толкова повече се ядосваше.
Петнайсет минути по-късно Хенри Браун седеше до нея, докато тя разучаваше документа.
— Пак тази дума — измърмори Алвира.
— Моля?
— Просто постоянно се натъквам на думата „изконен“. Разбирате ли, готова съм да се обзаложа, че жената, която е написала това завещание, никога не е използвала тази дума през целия си осемдесет и осем годишен живот.