Усмивката на Бейкър замръзна. Линда сви рамене и го дръпна за ръкава.
— Хайде, мили.
— Виждам, че вече не носи черната си вратовръзка — отбеляза Уили, докато наблюдаваше отдалечаването им.
— Цяло чудо е, че още не си е строшила врата на тези високи токчета — каза Алвира. — Тротоарът е заледен.
— Повярвай ми, точно тя няма да се подхлъзне — отвърна Кейт. — Винаги ходи с такива обувки. — Отключи вратата и я отвори. — Влизайте. Тук става ужасно течение.
— Хайде да си изпием кафето в салона — предложи Кейт, докато си събличаха палтата. — Сутринта запалих камината и е много уютно. След черква в неделя Беси обичаше да пие кафе с прясно изпечен кекс в салона.
Тя не позволи на Алвира да й помогне.
— Какво са няколко чаши и чинийки! Ти цяла седмица тичаш заради мен. Влез вътре и седни.
— Винаги съм харесвал тази стая — отбеляза Уили, когато се настани на мекия кожен фотьойл — любимото място на съдия Алойшъс Маър, чийто портрет в съдийска тога все още добродушно гледаше към тях от стената над камината.
— Прекрасна е — съгласи се Алвира. — Вече рядко се срещат такива високи тавани и камини. Например тези дърворезби. Това си е цяло изкуство. Ужасно е, че бедната Кейт няма да им се наслаждава до края на живота си. — Тя се огледа наоколо и въздъхна. — Е, предполагам, че Беси не би имала нищо против да заема любимото й кресло. Представям си я как седи там с крака на възглавничката и гледа любимите си сериали — и тежко ти, ако я прекъснеш по време на „Животът е само един“ или „Окръжна болница“. И какво прави после, малко преди да умре? Качва се горе и пише завещание, с което изхвърля сестра си от тази къща. Хм, това означава, че е пропуснала поне един от сериалите си тъкмо в последния си ден на този свят.
— Може в рая да дават сапунени опери и да си навакса — отвърна Уили.
Кейт влезе в стаята с поднос, който остави върху малката масичка.
— О, Уили — каза тя, — би ли затворил вратата? „Миличък“ и „сърчице мое“ всеки момент ще се върнат с вестниците и не искам да ни пречат.
— С удоволствие, Кейт — рече той и с пъшкане се изправи.
Споменаването на семейство Бейкър отново ги върна към темата за завещанието. Алвира инстинктивно включи микрофона си.
— Беси винаги пишеше с писалката на съдията и никога не използваше синьо мастило — каза Кейт, когато Алвира заговори за различните подписи под завещанието и потвърдителната клауза. — Но пък в последните си дни правеше много невероятни неща.
— Ами пишещата й машина? — попита Алвира. — Струва ми се, че в Деня на благодарността спомена нещо за нея.
— Не съм сигурна — измърмори Кейт.
— Добре. А как беше със зрението?
— Носеше бифокални очила, ти знаеш. Но за четене трябваше по-голям диоптър. Ако не приближеше нещо до очите си, изобщо не можеше да го прочете. Може да е подписала онези документи, като си е мислела, че са за доставка на боя, лак или инструменти. Веднъж бях тук, когато Бейкър й донесе да подпише такава квитанция. И й подаде своята писалка.
— Но това не може да ти помогне в съда — отбеляза Уили. — Кейт, бих дал всичко за парче от твоя кекс.
Тя се усмихна.
— Разбира се. Беси също го обичаше. Каза ми дори след смъртта й в неделя сутрин да й оставям парче в тази стая. Иначе призракът й щял да ме преследва.
„А ето ги и семейство Бейкър“ — помисли си Алвира. От антрето се разнесе изщракването на външната врата.
— Наследниците се връщат — измърмори тя и после се смая, когато вратата на салона рязко се отвори и на прага усмихнати застанаха Вик и Линда Бейкър.
— Предобедна закуска — с обичайния си тон каза Вик. — Така го наричат в Англия. — Пристъпи в стаята. — Леле, този кекс изглежда великолепен, Кейт.
— И наистина е такъв — ледено отвърна Алвира. — Вие не бяхте ли поправяли тази врата, господин Бейкър?
— Да, поправих я.
— Затова ли не се затваря?
— Ще я видя отново. — Тази тема очевидно го правеше неспокоен и той се завъртя към вратата. — Е, нямам търпение да реша кръстословицата.
Те изчакаха да заглъхнат тежките стъпки на Вик и тракането на токчетата на Линда.
— Този човек от нищо не се обижда — отбеляза Уили.
— Не е само това — отвърна Кейт. — Иска да чуе за какво си говорим. Слава Богу, че вече почти свърших с разчистването на стаята на Беси. Когато съм там, той винаги се навърта наоколо. — Тя се намръщи. — Знаеш ли, Алвира, като говорим за пишещата машина, тя също се нуждае от поправка. Постоянно прескача, освен ако не пишеш съвсем бавно. Току-що се сетих. От известно време, когато погледна към машината, все се мъча да си спомня какво наистина каза Беси в Деня на благодарността.