„Хей, сестричке — помисли си Джими, докато завиваше по Четиринайсета улица, — нали обеща на баба да се грижиш за мен?“ „Джими има нужда от напътствие — бе казала баба им. — Движи се в лоша среда. Прекалено лесно се оставя да го водят.“ Е, Кали нито веднъж не дойде да го види в затвора. Нито веднъж. Дори не му писа.
Трябваше да внимава. Ченгетата сигурно наблюдаваха блока на сестра му. Но той беше помислил за това. Преди често се навърташе из този квартал и знаеше как да стигне по покривите от единия край на пресечката до нейния блок. Като хлапе на два пъти се бе вмъквал там, за да краде.
Като познаваше Кали, Джими беше убеден, че пази някои дрехи, останали от Франк. Тя бе луда по него и сигурно държеше снимките му из целия апартамент. Човек изобщо не би си помислил, че е умрял още преди да се роди Джиджи.
Освен това сестра му със сигурност щеше да даде на малкото си братче поне няколко долара. Щеше да намери начин да я убеди да си държи устата затворена, докато той не минеше канадската граница и не изчезнеше заедно с Пейдж.
Пейдж. Представи си как изглежда. Сочна. Руса. Само на двайсет и две. Луда по него. Беше уредила всичко, включително да му дадат пистолета. Не го бе предала, не му обърна гръб.
На устните му се появи неприятна усмивка. „А ти изобщо не се опита да ми помогнеш, докато гниех на Райкър Айлънд — помисли си. — Но сега, независимо дали ти харесва, скъпа ми сестричке, ще ми помогнеш да се измъкна.“
Паркира на една пряка от блока на Кали и се престори, че проверява гумите, докато се оглеждаше. Не се виждаха ченгета. Даже да наблюдаваха апартамента на сестра му, навярно не знаеха, че до него може да се стигне през шахтите за боклук. Той се изправи и изруга. Проклетият стикер на бронята. Прекалено привличаше вниманието. „НИЕ ПОГУБВАМЕ НАСЛЕДСТВОТО НА ВНУЦИТЕ СИ“. Джими успя да отлепи по-голямата част от надписа.
Петнайсет минути по-късно отключи слабата ключалка на апартамента на Кали и се вмъкна вътре. „Какъв коптор — помисли си, докато оглеждаше пукнатините по тавана и изтъркания линолеум в малкото антре. — Но пък е чисто. Кали винаги е била чистница.“ Под елхата в ъгъла на помещението, което минаваше за дневна, имаше две пакетчета.
Джими сви рамене и влезе в спалнята. Прерови гардероба, за да открие дрехите, които трябваше да са там. След като се преоблече, претършува жилището, но не намери пари. Отвори вратата на кухненския бокс, погледна в хладилника, но вътре нямаше бира. Взе си пепси и си направи сандвич.
Според онова, което му бяха казали неговите източници, Кали вече трябваше да се е прибрала от болницата. Той знаеше, че по пътя е минала да вземе Джиджи от жената, която я гледаше. Седна на дивана, приковал поглед към входната врата. Нервите му бяха опънати. Беше похарчил за храна повечето от доларите, които откри в джобовете на пазача. Трябваше да намери пари за магистралните такси, а също, за да напълни още един резервоар бензин. „Хайде, Кали — помисли си, — къде се губиш, по дяволите?“
В шест без десет чу входната врата да се отключва. Скочи на крака, притича до коридора и се прилепи до стената. Изчака сестра му да влезе и да затвори вратата, после запуши устата й с ръка.
— Не викай! — прошепна той, докато заглушаваше с длан ужасения й стон. — Разбираш ли?
Тя кимна с разширени от страх очи.
— Къде е Джиджи? Защо не е с теб?
После освободи устата й, за да му отговори. Тя едва изрече:
— При детегледачката е. Днес ще остане до по-късно, за да мога да напазарувам. Какво правиш тук, Джими?
— Колко пари имаш?
— Ето, вземи ми чантата. — Кали му я подаде, като се молеше брат й да не се сети да претърси джобовете на шлифера й. „О, Господи — помисли си тя, — накарай го да си отиде!“
Той взе чантата и с тих, заплашителен глас я предупреди:
— Сега ще те пусна, Кали. Не се опитвай да правиш нищо, иначе Джиджи ще остане без майка. Ясно ли е?
— Да. Да.
Тя изчака да я пусне, после бавно се обърна към него. Не го беше виждала от онази ужасна нощ преди почти три години, когато с Джиджи на ръце се бе прибрала от работа в детската градина и го завари да я чака в апартамента й в Уест Вилидж.