Застанали в дневната на апартамента, в който през тези седем години бе живяло момиченцето, тримата разказаха на Джо Трейси за потира и за подозрението си, че Стелина е изчезналото бебе от „Сейнт Клемънт“.
Откъм спалнята на Лени се появи един от полицаите.
— Виж това, Джо. Намерих го пъхнато между полицата и стената в гардероба.
Трейси прочете смачканата бележка, после я подаде на Алвира.
— Тя наистина е изчезналото бебе, госпожо Миън. Ето го доказателството. Това е писмото, което майката е закачила за одеялцето.
— Трябва да телефонирам — с въздишка на облекчение рече тя. — Но първо искам да открием Стелина…
— Вече я търсим — отвърна Трейси. В този момент иззвъня клетъчният му телефон. Той послуша за миг и широко се усмихна. — Спокойно можете да телефонирате. Малката Дева Мария току-що се е опитала да влезе в болницата „Сейнт Люк“, за да види баба си. — После нареди по телефона: — Останете там. Веднага тръгваме за болницата. — Детективът се обърна към Алвира, която вече беше вдигнала слушалката в отсрещния край на стаята. — Предполагам, че се опитвате да влезете във връзка с майката на детето.
— Да, така е. — „Дано Сондра си е в хотела“ — помоли се тя.
— Госпожица Люис остави съобщение, че вечеря с дядо си в ресторанта — обясни й служителката от рецепцията. — Да ви свържа ли с нея?
Когато Сондра отговори, Алвира й каза:
— Бързо вземи такси и ела в болницата „Сейнт Люк“.
Детектив Трейси взе слушалката от ръката й.
— Оставате таксито. Ще пратя да ви вземе патрулна кола, госпожо. При нас е едно момиченце, което със сигурност искате да видите.
Четирийсет минути по-късно Алвира, Уили, монсеньор Ферис и Джо Трейси се срещнаха със Сондра и дядо й пред стаята на Лили в кардиологичното отделение на болницата.
— Тя е вътре при жената, която я е отгледала — прошепна Алвира. — Не сме й казали нищо. Ти ще трябва да го направиш.
Пребледняла и разтреперана, Сондра отвори вратата.
Стелина стоеше до леглото, обърната с профил към тях. Слабата светлина като че ли обграждаше с ореол лъскавите руси коси, които се спускаха изпод синия воал.
— Бабо, радвам се, че си будна и се чувстваш по-добре — казваше момичето. — Един любезен полицай ме доведе тук. Исках да ме видиш в красивата ми рокля. И ето, наистина пазих чашата на майка ми. — Тя вдигна в ръце сребърния потир. — Използвахме го за тържеството и аз се помолих желанието ми да се изпълни — майка ми да се върне при мен. Мислиш ли, че Бог ще ми я прати?
Разплакана, Сондра се хвърли към дъщеря си, коленичи до нея и я грабна в прегръдките си.
Алвира затвори вратата на стаята.
— Има сцени, на които не са необходими зрители — решително заяви тя. — Понякога е достатъчно просто да знаеш, че ако силно вярваш, желанията ти ще се сбъднат.
Епилог
Два дни по-късно, вечерта на двайсет и трети декември, залата в „Карнеги Хол“ беше пълна за галаконцерта, в който щяха да участват видни представители на музикалния свят и на който щеше да се състои нюйоркският дебют на блестящата млада цигуларка Сондра Люис.
В една от централните ложи седяха Алвира и Уили, Стелина, дядото на Сондра, нейният приятел Гари Уилис, монсеньор Ферис, сестра Корделия, сестра Мейви Мери и Кейт Дъркин.
Стелина, обект на безброй любопитни погледи, седеше отдясно на първия ред в блажено неведение за възбудата, която предизвикваше. Кафявите й очи блестяха от радост.
В продължение на два дни вестниците в града отразяваха новината за намерилите се майка и дете и за възвръщането на безценния потир. Това бе трогателна човешка история, особено подходяща за коледните празници.
Вестниците поместваха снимки на Сондра и Стелина и както Алвира казваше: „Дори слепец би видял, че детето е копие на майка си. Не мога да повярвам, че не го забелязах веднага.“
Когато го запитаха дали ще повдигне обвинение срещу Сондра за изоставяне на детето, окръжният прокурор заяви: „Трябва да съм много по-ужасен, отколкото ме смятат враговете ми, за да предявя обвинение срещу тази млада жена. Сгрешила ли е, като не е позвънила на вратата на енорийското жилище? Да, сгрешила е. Направила ли е всичко възможно, за да намери дом за бебето си, макар самата тя да е била едва осемнайсетгодишна? Да, категорично.“