На което кметът бе отвърнал: „Ако той наистина беше предявил обвинение срещу нея, щях да направя живота му черен.“
Когато диригентът се качи на сцената, в залата избухнаха аплодисменти. Светлините угаснаха и вечерта на великолепната музика започна.
Прекрасна във вечерната си тъмнозелена кадифена рокля, Алвира стисна ръката на Уили.
Един час по-късно под бурни ръкопляскания на сцената се появи Сондра. Монсеньор Ферис се наведе напред и прошепна:
— Както би казал Уили, ти пак успя, Алвира — и аз никога няма да забравя, че ти си причината да си върнем потира на епископа. Жалко, че диамантът го няма, но най-важен е самият потир.
— Мисля, че и Уили заслужава да му отдадем дължимото — тихо отвърна тя. — Ако неговите ноти на пианото не бяха отворени на „Цяла нощ“, Сондра нямаше да я запее. А това ме накара да се замисля и после, когато Стелина я запя на тържеството, вече бях сигурна.
Когато Сондра вдигна лъка, те прекъснаха разговора си.
— Погледни детето — прошепна на мъжа си Алвира и посочи към Стелина.
Момиченцето беше хипнотизирано от изпълнението на майка си. Лицето му сияеше.
Когато я повикаха на бис и засвири „Цяла нощ“, Сондра погледна нагоре към дъщеря си. Стелина тихо запя, така че я чуваха само хората около нея. Никой не можеше да се съмнява, че в този момент майка и дъщеря мислят само една за друга. За тях не съществуваше никой друг на света.
Когато заглъхнаха и последните звуци, настъпи дълбока тишина. Уили се наведе към жена си и прошепна:
— Алвира, скъпа, жалко, че не си взех нотите. Може би щеше да е по-добре с акомпанимент на пиано. Ти как мислиш?