Карл Май
През дебрите на Балкана
Първа глава
Ковачът Шимин
Не беше минало много време, откакто ние с Халеф, Омар и Оско напуснахме Адрианопол, придружавани от тримата гавази, когато чухме зад себе си тропот на копита. Обърнахме се и видяхме един конник, който се опитваше да ни настигне, яздейки в галоп. Спряхме, за да го изчакаме, и скоро разпознахме Малхем, пазача на портата на Хулам. Яздеше върху тежко натоварен кон, от който слезе, щом ни настигна.
— Селям — поздрави той кратко.
Отвърнахме на поздрава му, а в отговор на въпросителните ни погледи той ми обясни следното:
— Прощавай, ефенди, че ви бавя! Господарят ми заповяда да ви последвам.
— Защо — попитах аз.
— За да ви доведа този кон.
— Какво си натоварил на него?
— Провизии и други необходими неща, които сигурно ще ви потрябват.
— Ние и бездруго имаме запаси за доста дни!
— Моят господар смята, че е възможно онези, които преследвате, да се отклонят от пътя. Ако тръгнат през планините, ще можете да намерите храна за конете си, но не и за себе си.
— Господарят ти е много добър, но този тежко натоварен кон само ще ни бави по време на ездата.
— Заповядано ми беше да го доведа. Подчиних се. Варън салък иле Аллах йолунуз ачъколсун! (Останете си със здраве. Аллах да ви помага в пътуването!)
Той метна юздите върху шията на коня и бързо се отдалечи към града.
Халеф веднага обърна коня си и попита:
— Да го настигна ли, ефенди?
— Защо?
— Ще го хвана и доведа. Трябва да се подчини на волята ти!
— Не, остави го да върви. Нямаме време за губене.
— Какво ли има във вързопите?
— Сега това не ни интересува. Ще видим довечера, когато и бездруго спрем заради тъмнината. Хвани поводите на коня. Продължаваме напред!
Отново потеглихме. Яздех отпред, а останалите ме следваха. Трябваше да търся следи, въпреки че едва ли щях да намеря.
Пътеката, по която се движехме, трудно можеше да се нарече път, но беше доста оживена. И дребният хаджия беше много прав, като каза, че е много по-лесно да се открият следите на някой преследван в Сахара, отколкото тук. Затова насочих вниманието си не към самия път, а по края му, намиращ се срещу брега на реката. Въпреки че не намирах следите на тримата ездачи, които вероятно се бяха отклонили от посоката, в която се движехме, бях почти сигурен, че са някъде пред нас.
Срещахме конници, тежко натоварени коли и пешеходци, но никого не попитах. Бегълците бяха минали оттук предишната вечер и никой от идващите срещу нас хора не би могъл да ги срещне.
Не спрях и до струпаните на малки групи къщурки, край които минавахме, тъй като пътят не се разклоняваше и Баруд ал Амасат не би могъл да поеме в друга посока. Но като стигнахме до селцето Букьой, от което няколко пътеки се отклоняваха настрани, спрях и попитах първия срещнат:
— Селям! Има ли в това място, Аллах да го благослови, бекджия[1]?
Човекът, когото спрях, носеше на кръста си огромен сарас, а в дясната си ръка имаше дебела тояга. Върху феса му бе метнато покривало, което някога може би е имало някакъв цвят, но сега се бе втвърдило от мръсотия. Беше бос. Той ме гледа известно време, а после насочи погледа си и към придружителите ми.
— Е? — подканих го аз нетърпеливо.
— Сабр, сабр! (Търпение, имай търпение!) — отговори той. Подпря се на тоягата си и подложи на подробен оглед осанката на дребния хаджия. Халеф Омар обаче посегна към седлото, измъкна камшика си и попита:
— Случайно да знаеш какво е това? Запитаният веднага зае войнствена поза, грабна сабята си и отговори:
— А ти това, дребосъко?
Дребосък! Никоя друга дума не обиждаше Халеф така, както тази. Той се приготви за бой, но аз бързо смушках коня си, застанах между двамата и предупредих:
— Не прибързвай, Халеф! Човекът ще отговори на въпроса ми.
Извадих от джоба си дребна монета, показах я на мъжа със сабята и повторих:
— И така, има ли тук бекджия?
— Ще получа ли парите? — попита той.
— Да.
— Дай ги тогава!
— Първо отговора!
— Да, има бекджия. Хайде, дай парите! Дадох му няколко дребни медни монети.
— Вземи! — казах аз. — Къде живее бекджията? Той прибра парите, сви рамене и хилейки се, попита:
— Ще платиш ли и за този отговор?
— Вече ти платих!
— За първия въпрос, да, но не и за втория.
— Добре, ето ти още две монети по пет пари! И така, къде живее бекджията?
— Там, в последната къща — отговори човекът, сочейки към една постройка, която той наистина нарече къща, но тя не заслужаваше дори и определението колиба, защото приличаше на обор. Отправихме се натам. Като стигнахме до порутеното едноетажно жилище, аз слязох от коня, за да вляза в дупката, служеща за вход и изход. Но в този момент оттам излезе една жена, примамена от тропота на конете ни.