Може би това предложение щеше да ми е от полза. Затова отговорих:
— Благодаря ти! Бих могъл да поздравя брат ти поне на минаване.
— Не, не така! Трябва наистина да останеш при него. Ти ми даде от тютюна си! Какъв аромат! Като от Каабата на свещена Мека!
Всъщност, докато говорехме, той извади една къса лула и я натъпка. Вече беше дръпнал няколко пъти от нея и затова даде израз на възхищението си.
— Харесва ли ти? — попитах го аз.
— Дали ми харесва? Той преминава през носа като слънчевата светлина през зората на утрото. Така се носи душата на правоверния на седмото небе. Почакай, ефенди, ще ти донеса нещо!
Той беше не само очарован, но и прехласнат. Тичаше бързо, колкото позволяваха старите му крака, но скоро отново се появи между розовите храсти.
— Познай, ефенди, какво държа в ръка! — каза той още преди да стигне до оградата.
— Нищо не виждам.
— О, то е малко, но е почти толкова скъпо, колкото твоя джебели. Искаш ли да го видиш?
— Покажи ми го?
— Ето! Какво е това?
Той ми показа едно малко, добре затворено шишенце и отново попита:
— Какво има в шишенцето? Кажи, ефенди!
— Да не би да е розова вода?
Само това можех да очаквам от стария розар, но той обидено отговори:
— Розова вода ли? О, ефенди, да ме обидиш ли искаш? Това е розово масло, истинско розово масло, каквото още не си виждал през живота си!
— От кого е?
— Как от кого? От мен!
— Но нали си само пазач на тази градина!
— Да, така е, само пазач. Имаш право, но моят господар ми разреши да засадя един ъгъл в градината. Намерих най-хубавия сорт и дълго време спестявах. Успях да изкарам две такива шишенца. Смятах днес да продам едното, но ме измамиха. Другото е твое. Подарявам ти го.
— Какво казваш?
— Подарявам ти го.
— Слушай, как се казваш?
— Яфиз.
— Яфиз, ти си луд!
— Защо?
— Защото искаш да ми подариш това масло.
— Масло! Масло! О, не споменавай тази дума! Това е есенция, а не обикновено масло. В това малко шишенце са събрани душите на десет хиляди рози. Искаш да ми откажеш ли, ефенди?
— Не мога да го приема.
— Защо?
— Ти си беден. Нямам право да те ограбвам.
— Как би могъл да ме ограбиш, щом ти го подарявам? Твоят джебели е също толкова ценен, колкото тази есенция.
За да се добие една унция хубаво масло, са необходими шестстотин фунта от най-хубавите розови листа. Знаех го и затова казах:
— Й въпреки всичко не мога да приема този подарък.
— Да ме наскърбиш ли искаш, ефенди?
— Не.
— Или да ме обидиш?
— В никакъв случай.
— Тогава ти казвам, че ако не го вземеш, ще изсипя маслото на земята!
Разбрах, че казва истината.
— Стой! — помолих го аз. — Дестилирал си маслото, за да го продадеш, нали?
— Да.
— Добре тогава: купувам го.
Той победоносно ми се усмихна и попита:
— Колко ще ми предложиш?
Извадих толкова пари, колкото бях в състояние да отделя, и му ги подадох.
— Ето, това ти давам.
Той ги взе в ръка, преброи ги и усмихвайки се, каза:
— Ефенди, твоята доброта е по-голяма от кесията ти!
— Затова те моля да задържиш маслото си. Прекалено беден си, за да ми го подаряваш, а аз не съм достатъчно богат, за да го купя.
Той се засмя и отговори:
— Достатъчно съм богат, за да ти го подаря, защото имам от твоя тютюн, а ти си достатъчно беден, за да го приемеш от мен. Вземи си парите обратно!
Тази щедрост бе по-голяма, отколкото можех да приема. Мислех си, че парите, които му бях дал, не бяха съвсем без стойност за него. Затова отказах да ги взема обратно, като с настоятелен тон му обясних:
— Ние двамата искаме да си правим подаръци, макар че не сме богати. Ако се завърна щастливо в родината си, ще разкажа на хубавите жени, които се интересуват от благоуханието на твоето масло, за градинаря Яфиз, който е бил така мил с мен.
Това, изглежда, го зарадва. Очите му заблестяха. Той доволно кимна и попита:
— Жените в твоята страна обичат ли благоуханията, ефенди?
— Да, те обичат цветята, чиито сестри са.
— И много време ли трябва да яздиш, докато стигнеш до тях?
— Може би още много седмици. А после, като сляза от коня, ще трябва дни наред да пътувам с кораб и влак.
— Далеч е, много е далеч. А ще попадаш ли в опасни местности, сред лоши хора?
— Възможно е. Трябва да мина през страната на тези, които са излезли в планините.
Той замислено се загледа пред себе си, после внимателно ме измери с поглед и накрая каза: