— О, язък! Ач гьозюню! (О, горко ми! Внимавай!) — извика тя и бързо отстъпи назад.
Всъщност лицето й не беше забулено, за което не бяхме виновни ние. И тя беше боса. Тялото й бе увито в старо парцаливо парче плат, а косата й приличаше на кече. Лицето й пък месеци наред не бе виждало вода.
Мислех си, че жената повече няма да се появи. Едва след като нетърпеливо й извиках няколко пъти, жената все пак излезе. Пред лицето си държеше дъното на счупена кошница. През процепите на сплетените пръчки тя можеше да ни вижда, без ние да сме в състояние да се наслаждаваме на красотата й.
— Какво искате? — попита тя.
— Тук ли живее бекджията? — попитах аз повторно.
— Да.
— Ти сигурно си жена му?
— Единствената му жена — отговори тя гордо, за да подчертае, че само тя притежава сърцето на своя среднощен паша.
— Той вкъщи ли е?
— Не.
— Къде е?
— Излезе.
— Къде отиде?
— По служба.
— Но нали сега не е нощ!
— Той надзирава поданиците на падишаха не само през нощта, но и през деня. Той не е само бекджия, но и слуга на кехаята, чиито заповеди трябва да изпълнява.
Кехаята е управителят на селището. Тогава си спомних за мъжа, с когото бяхме говорили преди малко. Обърнах се и наистина той бавно и гордо се приближаваше към нас.
Това беше прекалено. Направих мрачна физиономия и тръгнах срещу него.
— Ти си бекджията, нали? — попитах го аз.
— Да — отговори той със самоуверен тон.
Хаджи Халеф Омар забеляза, че настроението ми се развали, и плътно приближи коня си до пазача на деня и нощта, като не сваляше поглед от мен. Разбрах какво иска и му кимнах утвърдително.
— Защо не ни го каза, като говорихме с теб одеве? — попитах аз.
— Не сметнах за необходимо. Имаш ли още пари?
— За теб колкото искаш. Сега ще ти платя предварително за следващите въпроси.
Дадох знак на Халеф и камшикът му изплющя върху гърба на пазача на поданиците на падишаха. Той се опита да отскочи назад, но дребният хаджия стабилно седеше на коня си и притисна мъжа до стената, като продължаваше да го налага с камшика.
На човека и през ум не му минаваше да използва сараса или тоягата си. Пищеше неистово, а неговата «единствена» жена му пригласяше, като забрави да държи дъното от кошницата пред лицето си. Нещо повече: тя хвърли пазителя на женското си достойнство и се хвърли към коня на хаджията. Хвана го за опашката, дърпаше я с все сила и крещеше:
— Вай башина, вай башина! (Как смееш, как смееш!) Как може да оскърбяваш слугата и любимеца на падишаха? Назад, назад! Бре, бре, хе, хе! (На помощ, на помощ!)
В отговор на крясъците й от вратите на всички къщи и колиби наизскачаха хора. Мъже, жени и деца забързаха към нас, за да установят причината за тези викове.
Дадох знак на Халеф да престане и той се подчини. Нощният пазач беше получил десет-дванайсет силни удара. Той пусна тоягата, извади сабята си от ножницата и потърквайки с лявата ръка гърба си, извика:
— Човече! Какво си позволяваш! Да те скъся ли още с една глава? Ще настроя срещу теб цялата община и ще ги накарам да те разкъсат!
Халеф усмихнато му кимна. Искаше да му отговори нещо, но не успя, защото един мъж от тълпата си проби път до нас и нахално ме попита:
— Какво става тук? Кои сте вие?
Явно пред мен стоеше високопоставеният господин управител, затова го попитах:
— А ти пък кой си?
— Кехаята на това село. Кой ви дава право да посягате на гавазина ми?
— Неговото поведение ни даде това право.
— Как така?
— Помолих го за информация, а той отказа да ми я даде. Искаше да му плащам за всеки отговор.
— Той може да продава отговорите си за колкото си пожелае.
— А аз мога да му плащам колкото реша. Сега той си получи възнаграждението предварително и ще трябва да ми отговори.
— Нищо няма да кажа! — извика пазачът.
— Той няма да отговаря — потвърди кехаята. — Нападнали сте мой слуга. Незабавно ме последвайте! Ще разследвам случая и ще си получите наказанието!
Тогава дребният хаджия му показа камшика и попита:
— Ефенди, да дам ли на кехаята на Букьой да опита тази хубава хипопотамова кожа?
— Не сега, може би по-късно — отговорих му аз.
— Какво каза, куче, ще заповядаш да ме бият с камшик? — извика кехаята.
— Може би да — отговорих аз спокойно. — Ти си кехая на това село, но не знаеш, кой съм и какъв съм.