— Ти?. Кога ли пък си го закрилял?
— Винаги, когато е бил под мое покровителство!
Халеф се изсмя.
— Да, ти си подходящият човек за това! Знаеш ли кой е закрилник на ефенди?
— Аз!
— Не, аз!
— Мютесарифът не го ли повери на мен?
— Не пожела ли той самият аз да го закрилям? И кой е по-важен: ефенди или твоят непрокопсаник мютесариф?
— Халеф Омар, дръж си езика! Ако само предам думите ти на пашата!
— Мислиш ли, че бих се уплашил от него? Аз съм Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах!
— А аз се казвам Ифра, принадлежа към храбрите башибозуци на падишаха и съм провъзгласен за бюлюк емини! За теб се грижи само един човек, за мен обаче падишахът и цялата държава, която наричат османска.
— Мога ли да узная какво печелиш от тази грижа?
— Какво печеля? Ще ти обясня. Получавам месечно възнаграждение от тридесет и пет пиастри и дневно два фунта хляб, седемнайсет лота месо, три лота масло, пет лота ориз, един лот сол, лот и половина подправки, както и сапун, масло и вакса за ботуши.
— И затова си извършвал геройските си дела?
— Да, многобройни и велики!
— Бих искал да ги видя.
— Какво? Нима не вярваш? Как например загубих носа си? Това беше при свада между друзите и маронитите от Ливан. Бяхме пратени, за да въдворим ред и почит към законите. В една от тези битки удрях яростно около себе си. Тогава един от враговете замахна към главата ми. Исках да се предпазя, отстъпих и така острието му вместо моята глава улучи, но… ооо-ааа! Какво беше това?
— Да, какво беше това? Оръдеен изстрел.
Халеф имаше право. Това бе оръдеен изстрел, който принуди дребничкия бюлюк емини да приключи разказа си. Във всеки случай беше сигналът на нашите артилеристи, който известяваше, че пратеникът на миралая е заловен. Двамата ми слуги веднага слязоха долу.
— Сихди, стрелят! — извика Халеф, търсейки оръжията си.
— С оръдия! — добави Ифра.
— Добре! Доведете животните, вкарайте ги във вътрешния двор и после залостете вратата!
Извадих бялата кърпа и я разстлах горе на площадката. После поисках няколко одеяла и легнах така, че да не ме виждат отдолу. След малко двамата слуги заеха места близо до мен. Междувременно се бе развиделило толкова, че се виждаше доста ясно. В долината мъглата се вдигна. Все още пламтяха огньовете в светилището.
Така изминаха пет, може би десет минути на очакване. Внезапно от отсрещния склон дочух цвилене на кон, на още един, а от отсрещната страна им отговори трети. Очевидно турските войски навлизаха едновременно и от двете страни на долината. Заповедите на миралая се изпълняваха с най-голяма точност.
— Войниците идват! — обади се Халеф.
— Да, те идват! — потвърди Ифра. — Ефенди, а ако ни помислят за джесиди и стрелят по нас?
— Тогава изведи навън магарето си. По него веднага ще те познаят.
Кавалеристи нямаше. Конете, които цвилеха, бяха на офицерите. Иначе щяхме да чуем тропот. Постепенно обаче шумът, който долавяхме, ставаше все по-ясен. Това бяха стъпките на много хора, които приближаваха. Най-сетне откъм гробницата прозвучаха гласове и две минути по-късно доловихме тропота на един отряд. Вдигнах глава и погледнах надолу.
Видях около двеста арнаути с великолепна осанка и свирепи лица, предвождани от алай емини и двама капитани. Те се спускаха към долината в стройни редици. Зад тях вървеше тълпа башибозук, която се разпръсваше в две посоки, за да търси обитателите на долината. Следваше ги малка група офицери: двама юзбашии, двама алай емини, двама бинбашии, един каймакамин[3], няколко колагаси и начело на нея — висок, кльощав мъж с грубо, сипаничаво лице, в извезана със злато униформа на командир на полк.
[#1 Полкови интендант с ранг на майор.]
[#2 Майор, който командва батальон.]
[#4 Щабен офицер адютант.]
— Това е миралай Омар Амед! — каза Ифра страхопочитателно.
— Кой е цивилният до него? — попитах аз.
До полковника яздеше мъж, чиито черти ме впечатлиха. Както е известно, има човешки лица, които неволно ти напомнят за някои животни. Виждал съм хора, които носят в себе си нещо маймунско, кучешко или котешко, а при други веднага можеш да си помислиш за козел, магаре, кукумявка, невестулка, за животно със зурла, за лисица или мечка. Лицето на мъжа пред мен наподобяваше граблива птица, като че бе ястреб.
— Това е Кямил ефенди, махредж[5] на Мосул, довереник на мютесарифа — отговори бюлюк емини.
Какво ли търсеше махреджът при турците? Нямах време да мисля по-дълго над това, защото внезапно прозвуча оръдеен изстрел, после още един. Чу се рев, крясъци и олелия, а след това и тропотът на много хора, които бягаха в безпорядък. Кавалкадата спря точно пред мястото, от което наблюдавах.