— Стой! — извиках на полковника. — Какво правиш? Той е пратеник, значи е неприкосновен.
— Джесидът е бунтовник като теб. Първо той, а после и ти ще го последваш, защото вече знаем кой е нападнал артилеристите!
Той даде знак — изстрелите отекнаха и човекът се строполи мъртъв. Тогава се случи нещо, което не бях очаквал: един мъж си проби път между войниците. Това беше пир Камек. Той стигна до кладата и коленичи над убития.
— Аха, още един! — извика полковникът и се приближи към него. — Стани и отговаряй!
По-нататък не можах да чуя нищо. Виждах само тържествените жестове на свещеника и гневните на миралая. После забелязах, че пир Камек рови в купа дърва и само след секунди, мигновено се извиси пламък. Прониза ме предчувствие. Велики Боже, такава жертва ли е замислил Камек, такова ли отмъщение за убиеца на своите синове и своята жена?
Уловиха и издърпаха пир Камек от кладата, но пламъците вече не можеха да угасят, тъй като се подхранваха от смолата. За по-малко от минута те се разгоряха ярко, извисявайки се към небето.
Камек беше заобиколен и държан здраво. Миралаят като че ли искаше да се отдалечи, но после се върна при свещеника. Отново размениха реплики, полковникът — възбуден, Камек — спокоен и с притворени очи. Внезапно той ги разтвори, отхвърли от себе си двамата войници, които го държаха, и сграбчи полковника. С великанска сила джесидът вдигна турчина и с два скока се озова до кладата. Още един и те изчезнаха в пламъците, които се сключиха зад тях. Движенията им вътре подсказваха, че двамата обречени на огнената смърт се бореха: единият — за да спаси живота си, другият — за да задържи врага в прегръдката на смъртта.
Чувствах се, сякаш сред най-люта зима се бях хвърлил във водата. Значи затова този ден бе «най-важният» в живота му, както сподели Камек, свещенослужителят. Да, най-важният ден в живота е този, в който се разделяме с него, за да се предадем на бушуващите вълни на вечността. Значи страшното отмъщение над миралая беше «последната дума», която пир Камек искаше да нанесе с ръката си в книгата, в която е описана кървавата история на джесидите, на презираните и преследваните. Значи този огън бе «стихията», в която тялото му трябваше да бъде погребано и на която той трябваше да предостави и дрехата си.
Ужасно! Затворих очи. Не исках нито да видя, нито да чуя нещо повече. Слязох долу в стаята и легнах на дюшека с лице към стената. Навън все още бе относително спокойно, но не след дълго стрелбата започна отново. Не обръщах внимание. Ако ме грозеше опасност, Халеф щеше да ме предупреди. Виждах само дългите бели коси, вълнистата черна брада и извезаната със злато униформа, изчезващи в дима на кладата. Боже мой, колко драгоценен, колко безкрайно скъп е човешкият живот и въпреки това, въпреки това…
Измина доста време. Стрелбата престана и дочух стъпки по стълбата. Влезе Халеф.
— Сихди, трябва да дойдеш на площадката! Един офицер иска да те види.
Станах и се отправих отново нагоре. Един-единствен поглед ми показа какво е положението. Джесидите не бяха вече по възвишенията. Постепенно те се бяха спуснали в долината. Зад всеки камък, зад всяко дърво или храст се беше скрил някой, за да стреля от тази сигурна позиция. В долната част на долината, прикривани от оръдията, те дори се бяха добрали до падината и окопали сред храстите на потока. Оставаше само едно: ако оръдията се придвижат малко напред, с няколко залпа те можеха да пометат всички турци.
Пред къщата стоеше Назир ага.
— Ефенди, ще разговаряш ли пак с нас? — попита той.
— Какво има да ми казвате?
— Искаме да изпратим парламентьор при Али бей, и тъй като миралаят, Аллах да го дари с рая — той, посочи към все още димящата клада, — уби пратеника на джесидите, никой от нас не може да отиде. Ще го направиш ли?
— Ще го направя. Какво да предам?
— Каймакаминът ще ти заповяда. Сега той е поел командването и е в онази къща. Ела насам!
— Заповядва? Вашият каймакамин не може да ми заповядва! Това, което правя, го правя доброволно. Каймакаминът да дойде сам да ми каже какво иска. Къщата ще бъде отворена само за него и най-много за още някой придружител. Ако друг се приближи, ще бъде застрелян.
— Кой освен теб е в къщата?
— Слугата ми и един гаваз на мютесарифа, башибозук.
— Как се казва?
— Бюлюк емини Ифра.
— Ифра със своето магаре?
— Да — засмях се аз.
— Тогава ти си чужденецът, който отмени наказанието с пръчки на арнаутските офицери и спечели приятелството на пашата.