— Магарето ти е в безопасност, ти също. Нали сте едно цяло — няма да ви разделят.
— Това е добре. Страхувах се, докато те нямаше. Ще заминеш ли пак?
— Ще остана. На теб обаче заповядвам да стоиш тук, в къщата, и да не отиваш при джесидите, иначе не бих могъл да те закрилям.
Храбрецът Ифра, който ми бе даден от мютесарифа, за да ме защитава, си тръгна почти успокоен. Но и от друго място дойде предупреждение. Търсеше ме Халеф.
— Сихди, знаеш ли, че ще има битка?
— Битка ли! С кого?
— Между османлиите и хората на дявола.
— Е, нали чу това, което говорихме сутринта в Баадри?
— Нищо не съм чул, защото приказвахте на турски, а тези тук го говорят така, че трудно мога да ги разбера. Но видях, че се събраха много хора и после всички мъже прегледаха оръжието си. След това отведоха животните и отнесоха нещата си и когато отидох горе на площадката при шейх Мохамед, той бе зает да изважда старите куршуми от пищовите си и да ги заменя с нови. Това не са ли достатъчно доказателства, че ни грози опасност?
— Имаш право, Халеф. Утре на зазоряване турците от Баадри и тези от Калони ще нападнат джесидите.
— Колко са турците?
— Хиляда и петстотин души.
— Много от тях ще загинат, защото планът им е издаден. На кого ще помагаш, сихди, на турците или на джесидите?
— Аз изобщо няма да воювам.
— Няма ли? — попита разочаровано храбрият дребосък. — И аз ли не бива да се бия?
— На кого искаш да помогнеш?
— На джесидите.
— На тях ли, Халеф? На тях, за които смяташе, че ще те лишат от рая.
— О, сихди, аз не ги познавах. Сега обаче ги обичам.
— Но те са неверници!
— Не помагаше ли самият ти винаги на онези, които бяха прави, без да питаш дали вярват в Аллах или в друг Бог?
Моят доблестен Халеф искаше да ме направи мюсюлманин и за моя радост забелязах, че неговата закостеняла правоверност е разколебана.
— Ще останеш при мен — отсякох аз.
— Докато другите се бият и показват храбростта си?!
— Може би и за нас ще се открие случай да проявим още по-голяма смелост.
— Значи оставам при теб. И бюлюк емини ли?
— Също и Ифра.
Качих се на площадката при Мохамед Емин.
— Хамдулиллях (слава на Бога), че идваш! — каза шейхът.
— Защо си останал тук, горе?
— Никой не биваше да ме види и да ме познае, защото може да ме издаде. Какво ново научи?
Разказах всичко на шейха. Когато свърших, той посочи оръжията, които беше поставил пред себе си.
— Ние ще посрещнем турците.
— Няма да имаш нужда от оръжието.
— Така ли? Не трябва ли да защитавам себе си и своите приятели?
— Джесидите са достатъчно силни. Или искаш отново да попаднеш в ръцете на турците, от които едва се отърва. Да получиш куршум или удар с нож, та да чезне синът ти по-дълго като пленник в Амадие.
— Ефенди, ти говориш като умен, но не и храбър човек.
— О, шейх, ти знаеш, че никой враг не може да ме уплаши. Не страхът говори в мен. Али бей иска да стоим настрана от битката. Всъщност той мисли, че до битка може и да не се стигне. И аз съм на същото мнение.
— Смяташ, че турците ще се предадат без съпротива?
— Ще ги избием, ако не го сторят.
— Офицерите на османлиите пет пари не струват, но войниците им са храбри. Те ще щурмуват височините и ще се измъкнат.
— Хиляда и петстотин срещу може би пет хиляди души?
— Ако им се удаде да обкръжат турците.
— Ще им се удаде.
— Тогава трябва ли да отидем с жените в долината Идис?
— Ти — да.
— А ти?
— Ще остана тук.
— Аллах керим! Защо? Може да загинеш!
— Не вярвам. Аз съм под закрилата на падишаха. Притежавам препоръките на мютесарифа Шекиб Халил паша и с мен е бюлюк емини, чието присъствие е достатъчно, за да ме закриля.
— Но какво ще правиш тук?
— Ще предотвратя бедата, ако е възможно.
— Знае ли Али бей за това?
— Не.
— Или мир шейх ханът?
— И той не. И двамата ще научат, когато трябва. Наистина положих доста усилия, за да убедя шейха да одобри плановете ми. Накрая ми се удаде.
— Съдбата на човек е предопределена в книгата на живота — каза той. — Не искам да те отклоня от намеренията ти, но ще остана при теб!
— Ти? Не съм съгласен.
— Защо не?
— Турците не бива да те намерят.
— Също и теб.
— Вече ти обясних, че не ме заплашва опасност. Но ако те познаят, теб те очаква друга участ.
— И краят на човека е предопределен в книгата на живота. Ако ми е писано да умра, ще умра и тогава е все едно дали ще бъде тук или в Амадие.
— Вървиш към пропастта, но защо трябва да повлечеш и мен? Струваше ми се, че само така ще надвия твърдоглавието му.