Оставих ги да разговарят, а аз потърсих преводача си, за да взема записките на починалия. Юсуф ги беше скрил в хралупата на един чинар и ние седнахме наблизо, където спокойно се посветих на заниманията си с езика.
Така премина денят и нощта настъпи. По възвишенията, които заобикаляха Шейх Ади, горяха сигнални огньове. За турците беше невъзможно да се измъкнат дори и ако каймакаминът въпреки обещанието си решеше да направи пробив под прикритието на нощта. Мракът се разпръсна, без да се случи нещо, и на сутринта Пали се върна. Спах в палатката на бея и все още се намирах там, когато пратеникът влезе.
— Срещна ли мютесарифа? — го запита Али бей.
— Да, господарю, късно снощи.
— Какво каза Шекиб Халил паша?
— Отначало се разяри и искаше да ме бичува до смърт. След това събра много офицери и своя диван, с които дълго се съвещава. После ми бе позволено да се върна.
— Присъстваше ли на този съвет?
— Не.
— Какъв отговор получи?
— Писмо до теб.
[#1 Съвещателен съвет при султана или великия везир в Османската империя. — Бел. прев.]
Пали извади писмото, което беше запечатано с големия мютесарифски мюхюр[6]. Али бей го отвори и хвърли поглед по редовете.
В голямото писмо беше сложено и едно по-малко, незапечатано. Той ми подаде двете писма.
— Чети ти, ефенди! Любопитен съм да узная какво е решил мютесарифът.
Писмото беше написано от писаря на наместника и подписано от пашата. Той обещаваше да бъде на следващото утро в Джерайе, придружаван само от десет души, и поставяше условие на Али бей да бъде съпроводен от също толкова хора. Шекиб Халил очакваше, че ще постигнат съгласие, и молеше да се предаде на каймакамина приложената писмена заповед. Тя наистина съдържаше миролюбивото указание да спре засега всякакви враждебни действия, да щади селището Шейх Ади и да се отнася с джесидите като с приятели. После следваше бележката да прочете внимателно заповедта.
Али бей въздъхна облекчено. След кратка пауза изрази радостта си от все сърце:
— Победихме и дадохме добър урок на мютесарифа. Забеляза ли, ефенди? Каймакаминът може да получи писмото, а утре ще бъда в Джерайе.
— Защо ще му го дадеш?
— То е за него.
— Излишно е, след като вече се е задължил да направи това, което му заповядат.
— Когато види, че това е волята на пашата, ще изпълни всичко с още по-голяма сигурност и старание.
— Трябва да призная, че тази писмена заповед буди подозрението ми.
— Защо?
— Защото е излишна. И как особено звучат последните думи — каймакаминът да прочете точно заповедта!
— Това трябва да ни убеди в добрата воля на мютесарифа и да наложи на каймакамина стриктно подчинение.
— Подобна стриктност се разбира от само себе си и затова заповедта ми се струва наистина излишна.
— Това писмо не ми принадлежи. Пашата го е поверил на моята честност и каймакаминът трябва да го получи.
Като че ли съдбата бе пожелала да изпълни намерението на бея, защото току-що влезлият джесид доложи:
— Али бей, от долината идва конник.
Излязохме навън и не след дълго разпознахме каймакамина, който яздеше сам. Изчакахме го навън.
— Сабахънъс хаир олсън! (Добро утро!) — каза той, слизайки от коня, първо към бея, после и към мен.
— Мархаба! (Добре дошъл!) — отвърна Али бей. — Какво те води при мен?
— Изпратиха ме моите войници, които останаха без хляб.
Това бе казано без никакви уводни думи. Али бей се изсмя тихо.
— Трябваше да го очаквам. Но не запомни ли, че продавам хляб само срещу оръжие?
— Ти го каза, но сигурно би приел и пари.
— Това, което беят на джесидите говори, умее и да съблюдава. Имаш нужда от храни, а аз от оръжие и муниции. Ще направим размяната и така взаимно ще си помогнем.
— Но ти забравяш, че и на мен са ми нужни оръжията и мунициите?
— И ти забравяш, че и аз се нуждая от хляба. При мен са се събрали няколко хиляди джесиди — те всички искат да ядат и пият. А за какво са ти на теб оръжията? Не сме ли приятели?
— Само докато трае примирието.
— Дори и след това. Ефенди, умолявам те, прочети му писмото на пашата!
— Пристигна ли писмо от Шекиб Халил паша? — попита бързо подполковникът.
— Да. Изпратих човек, който преди малко се върна. Чети, ефенди!
Прочетох писмото, което все още беше в мен. При това ми се струваше, че по лицето на каймакамина премина сянка на разочарование.
— И тъй, между нас ще цари мир — каза той.
— Да — отвърна беят. — Дотогава трябва да се отнасяш дружелюбно, на което мютесарифът особено набляга.