— Обичам го, но нека и мен да оставят на спокойствие. Турците дойдоха, за да ограбят свободата, имота и живота ни. Въпреки това ги пощадих. Сега замислят ново предателство. Не трябва ли да се отбранявам?
— Трябва, но не и с оръжие.
— А с какво?
— С това писмо. Върви с него при мютесарифа и той ще бъде победен.
— Шекиб Халил паша ще ме измами и плени, ако утре отида в Джерайе.
— Кой ти пречи да постъпиш и с него така? В кърпа ти е вързан, защото знаеш намеренията му.
Свел глава, Али бей дълго не продума. После каза:
— Ще говоря с мир шейх хана. Ще ме придружиш ли до долината Идис?
— Ще дойда с теб.
— Преди това обаче искам да обезвредя тези долу. Чакай ме тук!
Защо не биваше да придружа бея в шатрата? Ръката му държеше камата, а от очите му бликаше решителност. Искаше ли да ме възпре да предотвратя някоя негова прибързана постъпка? Около половин час бях сам и през това време долавях твърде разгорещен разговор. Най-сетне джесидът се появи. Той държеше лист хартия в ръка и ми го подаде.
— Чети! Искам да чуя дали не е отново някое притворство. Писмото съдържаше краткото, сдържано указание до командващите офицери незабавно да предадат всички оръжия и муниции на онези джесиди, чийто водач им покаже настоящата заповед.
— Наред е. Но как успя да постигнеш това?
— Заплаших го, че ще наредя да го разстрелят на часа заедно с махреджа и да започне канонадата. След час с турците щеше да е свършено.
— Ще остане ли подполковникът пленник?
— Да, ще бъде охраняван с махреджа.
— И ако техните хора не се подчинят?
— Ще изпълня заканата си. Стой тук, докато се върна, и ще видиш дали ще се наложи!
Али бей даде още няколко заповеди и после се спусна към батареята. След десетина минути всички джесиди бяха в бойна готовност. Стрелците лежаха в укрепленията с пушки, готови за стрелба, а артилеристите стояха до своите оръдия. Укреплението се разтвори, за да пропусне около двеста джесиди и шейсет мулета. Повечето от тези животни бяха от заловените с топчиите. Колоната спря на известно разстояние, водачът пристъпи напред, за да види къде са османските офицери.
От моята позиция можех да наблюдавам всичко. Преговорите продължиха доста дълго. После войниците се придвижиха под строй на групи една след друга и оставиха оръжието си до мулетата. Това не мина съвсем гладко, защото всички офицери бяха принудени да се лишат от сабите и пищовите си. Но възраженията им бяха безполезни. Турците разбраха, че всяка съпротива е излишна.
Не бе изминал и час, и Али бей се върна. Следваха го натоварените с оръжия мулета, чиито водачи трябваше да занесат скъпоценната плячка в долината Идис. И каймакаминът беше откаран от няколко войници на сигурно място. Заведоха го там, където махреджът се наслаждаваше на компанията на артилерийския капитан и неговия лейтенант.
И ние потеглихме. Халеф яздеше с мен. Не можех да видя Ифра. Сигурно от скука той се бе запилял на разходка с магарето. По пътя за долината Идис срещнахме дълга върволица от връщащи се джесиди. Те бяха помогнали за строежа на надгробния паметник и трябваше да заменят същия брой свои събратя. Съобщиха ни, че строежът бил напреднал.
Когато достигнахме входа на долината, пред нас се разкри оживена гледка. В центъра се бяха събрали жените, които приготвяха върху големи плоски камъни брашно от житните зърна. Някои седяха до ями, в които разпалваха огън, за да пекат хляб. Други правеха факли или оправяха лампите и фенерите, донесени преди два дни от Шейх Ади за предстоящото тържество. Най-оживено бе в горната част на долината, където се изграждаше паметникът. Той представляваше огромна скална пирамида. Задната й страна бе долепена до отвесна скала. Строежът се състоеше от големи блокове, изграждането бе струвало много усилия. В средата на определена височина бе оставено празно пространство с формата на слънце с дванайсет лъча. Тук трябваше да пренесат урната. Работеха неколкостотин мъже и още повече жени и деца. Те търкаляха камъни или висяха като катерици по ръбовете на скалистата стена, за да помогнат на строежа от горе.
Свещениците не само наглеждаха работата, а и сами помагаха. Мир шейх ханът седеше близо до пирамидата. Отидохме при него. Али бей им разказа за това, което се беше случило през деня, и им показа писмата на мютесарифа. Мирът потъна в дълбок размисъл. Най-сетне той запита:
— Какво ще правиш, Али бей?
— Ти си по-старият и по-мъдрият. Дошъл съм да те помоля за съвет.
— Казваш, че съм по-старият. Но старостта обича спокойствието и мира. Казваш, че съм по-мъдрият. Най-голямата мъдрост е мисълта, отправена към Всевишния и Всеблагия. Той не желае човек да пролива кръвта на своя брат.