— Нима турците са наши братя? Те, които ни нападнаха като разбойници?
— Те са наши братя, макар и да не се отнасят братски към нас. Ще убиеш ли брат си, ако ти стори зло?
— Не.
— Ще разговаряш с него приятелски или строго, но не би пожелал живота му. Така трябва да разговаряш и с мютесарифа.
— А ако пашата не ме послуша?
— Бог е дал разум на човека, за да мисли, и сърце, за да чувства. Който не размисля върху думите на другия и който не уважава чувствата на своя брат, Бог ще го изостави и тогава, едва тогава гневът и наказанието ще го застигнат.
— Аз ще следвам мъдрите ти слова, о, мир.
— И тъй, повтарям въпроса си. Какво ще правиш?
— Ще отида с десет души до Джерайе, но ще ме следват достатъчно бойци, за да пленя мютесарифа, ако се наложи. Преди това обаче още днес ще изпратя разузнавачи в Мосул, Куюнджик, Тел Кееф, Баавайза, Рас ул Айн и Корсабад, които навреме ще ме осведомят за плановете на пашата. Ще разговарям с него първо с добро, после — строго, ако не ме послуша. Щом и тогава Шекиб Халил не ме зачита, ще му покажа тайното писмо и ще дам знак да бъде нападнат. Докато съм при него, хората ми ще обградят Джерайе. Няма да може да ми се изплъзне.
— Може би пашата също ще изпрати разузнавачи, за да научи как се подготвяш за срещата си с него.
— Турчинът няма да научи нищо, защото хората ми ще тръгнат оттук още през нощта, и то не по пътя за Баадри, а на запад почти до Босан. На зазоряване те ще бъдат до потока, на запад от Джерайе.
Беше уговорена прехраната на обкръжените в Шейх Ади войници, а после и предстоящата церемония. Тръгнах между групите, за да съветвам един или друг. Зад мен запъхтян, задъхан глас извика:
— Дай ми път, сихди!
Обърнах се. Беше моят Халеф, напрегнал сетни сили, за да претърколи внушителен скален къс.
— Какво мъкнеш? — запитах удивен.
— Помагам за паметника.
— Ще приемат ли? Ти не си джесид!
— С радост. Вече питах.
— Тогава и аз ще занеса камък.
Недалеч от мястото, където се намирахме, съзрях доста голям камък. Оставих оръжието и връхната си дреха и се залових да го отнеса. Беят го прие с благодарност и след като издълбах с кама името си, вдигнаха камъка с въжета и го поставиха над «слънцето».
Али бей постигна целта на посещението си. Той искаше да тръгне и ме запита дали ще го придружа, или ще остана.
— Как най-добре мога да наблюдавам церемонията?
— Като дойдеш с мен — отвърна беят. — Под блясъка на факлите и фенерите тази вечер урната ще бъде пренесена от Шейх Ади в долината Идис.
— Мислех, че вече е тук.
— Не. Тя е поставена на прохлада до реката в гората и ще бъде донесена в светилището.
— Въпреки турците?
— Не могат да ни попречат.
— Тогава идвам с теб.
— Имаш време до вечерта — продължи беят. — Ще ми направиш ли една услуга?
— С удоволствие, стига да мога.
— Знаеш, че обещах пушки на Хюсеин ага, предводителя на Бадинан. Ще намериш ли мястото, където са колибите му?
— Несъмнено. Във всеки случай няма нужда да яздя дотам, защото кюрдът искаше да заеме прохода и двете страни на долината. Вече е време и да му се прати известие.
— Ще му занесеш ли пушките? Трябва да получи сто, също и муниции за тях. Шест мулета могат да носят всичко. Колко хора искаш да те придружават?
— Дай ми десет бойци. Ще взема и Мохамед Емин, който тъкмо идва към нас отгоре.
Бях чул преди, че шейхът на хадедихните е отишъл на лов. През последните дни почти не бях го срещал. Той гледаше да се мярка колкото се може по-малко, за да не възбужда духовете, а и не беше напълно преодолял предубеждението си към поклонниците на дявола. Затова му беше приятно да потегли веднага с мен.
Не след дълго мулетата бяха натоварени и нашата малка колона потегли на път. Предположението ми се потвърди. Скоро срещнах няколко от бадинанските кюрди и те ме отведоха при предводителя си. Този път той ме посрещна с големи почести. Трябваше да остана при него за гощавка, приготвена от жена му. Хюсеин ага беше много доволен от пушките и особено от сабята на каймакамина, която Али бей изпрати по мен като специален подарък. Мохамед Емин така хареса бадинанските кюрди, че реши да остане при тях и да ме чака, макар че не разбираше кюрдски. Не се опитах да го разубедя, защото присъствието му в Шейх Ади можеше да се забележи от турците и така щеше да бъде разкрита истинската цел на ездата ни в планините. Върнах се без него.
Денят беше почти превалил, когато отново се видях с Али бей и му разказах за бадинаните. Забелязах, че турците се бяха оттеглили навътре в долината и бяха освободили светилището.