— Кога започва церемонията? — попитах бея.
— Щом мръкне. Вземи пушките си — ще даваме залпове!
— Отстъпи ми една от твоите! Трябва да пестя патроните, защото тук не мога да намеря същите.
Наистина, бях любопитен да бъда свидетел на подобна погребална церемония и се разположих в покрайнините на долината, докато сенките на нощта се спуснаха. Факлите на стражите отново пламнаха и с тях над светилището бавно се извиси двойна пирамида от светлини, подобна на тази от първата ми вечер в Шейх Ади. И двете врати на светилището бяха обкичени с лампички.
— Ела! — подкани ме Али бей, който слезе от коня си. Съпровождаха го някои от приближените му.
Ифра остана назад. Придружи ни само Халеф. Озовахме се пред светилището, обляно в светлина. За да се осуети достъпът на всеки турчин, площадът пред него беше обграден от две редици въоръжени джесиди. В самото светилище се намираше само мир шейх ханът със свещениците. На други, освен на Али бей и на мен, не разрешиха да влязат. Във вътрешния двор две впрегнати мулета носеха подставка, на която бе прикрепена урната. Около тях свещениците образуваха кръг. При нашата поява те запяха протяжно, като думите «Аз отдадох душата си» често се повтаряха. После мулетата бяха напоени с вода от свещения извор и получиха по шепа зърно, за да се знае, че този, когото носят, го очаква дълъг път. Мир шейх ханът ми направи знаци с ръка, които не разбрах, а свещениците подхванаха нова песен, тиха и мелодична. Тя имаше четири куплета, като всеки започваше с думите: «Обичаш Бога, наслади се на спокойствието.» Жалко, че не разбирах добре кюрдски, за да схвана всичко и да го запомня.
Когато пеенето приключи, мирът даде знак. Той застана отпред, двама шейхове хванаха юздите на мулетата, следваха ги по двойки останалите шейхове и кавали, към които накрая се присъединихме с Али бей. Процесията потегли и щом излезе от светилището, бе посрещната със залп от постовете.
Веднага им отговориха стотици изстрели от хълма, а други понесоха известието, че сме потеглили към долината Идис.
Изкачвахме се бавно по възвишението. Джесидите бяха образували шпалир от Шейх Ади до Идис, широк около трийсет крачки. Всеки от мъжете носеше факла и пушка и след като отминехме, редиците се затваряха зад нас под звуците на гърмежите. Така се образува шествие, което нарастваше с всеки изстрел. Светлината на факлите разкрасяваше тъмната гора, която се състоеше тук в по-голямата си част от високи дъбове с неописуеми багри. Ехото на залповете отекваше непрекъснато по планинските склонове.
Спектакълът стана истински величав, когато най-сетне достигнахме долината Идис. Тя изглеждаше като кратера на могъщ вулкан, в чиито недра бушуваха огромни пламъци. Поздрави ни вик, изтръгнал се от хиляди гърла. За броени секунди всички светлини се подредиха от двете страни в подножието на долината. Надлъж и нашир тя бе осветена, като че бе ден. Два гигантски огъня, чиито пламъци се подхранваха от огромни клади, разпръскваха най-силната светлина. Те пълзяха по гладката стена на долината от двете страни на скалната пирамида.
Спуснахме се по склона между развълнуваното море от факли и се спряхме пред надгробния паметник. В кухината с формата на слънце стояха двама свещеници. Белите им одежди ярко контрастираха на фона на тъмните скали. Високо горе бяха застанали няколко мъже. Те държеха въжета, с които урната трябваше да бъде изтеглена.
Щом мулетата достигнаха пирамидата, изстрелите заглъхнаха и настъпи дълбока тишина. Свалиха урната и я привързаха с въжетата. Едно от тях минаваше под нея, за да предпази чупливия съд от камъните. Мир шейх ханът махна с ръка и въжетата бяха изтеглени. Урната се вдигаше все по-високо и накрая достигна до «слънцето». Свещениците посегнаха и я дръпнаха към себе си. Съдът беше поставен вътре, а после самите те се уловиха за въжетата, за да бъдат спуснати долу.
Мирът даде знак, че иска да говори. Той държа кратко слово. Бавните му, ясно и високо изговорени думи се носеха из цялата долина и макар че не разбирах всичко, бях дълбоко развълнуван. Когато той приключи, хорът на свещениците подхвана ликуващо песнопение, от което можех да схвана само рефрена на отделните куплети: «Слънцето се въздига!» При последните звуци присъстващите вдигнаха ръце, а после от всички пушки прозвуча такъв залп, какъвто досега не бях чувал.
С това церемонията всъщност завърши. Но едва сега настъпи истинското оживление. С нищо не бих могъл да сравня тази нощ в долината Идис. Нощ на огньове и факли между извисяващите се към небето скали, нощ на молби и вопли сред презрените и унизените, нощ сред изповядващите един култ, изразяващ се в копнеж към светлината.