— Теб? Как така? — попита Мохамед Емин.
— Ако съм сам, ще ме закрилят моите паспорти. Но ако те намерят при мен, теб, врага на мютесарифа, избягалия затворник, то ще се лиша от закрилата им. Тогава и двамата сме загубени!
Свел поглед, шейхът гледаше замислен пред себе си. Виждах, че вътрешно се съпротивлява срещу отстъплението в долината Идис. Оставих му време сам да вземе решение. Най-сетне с несигурен глас той каза:
— Ефенди, ти смяташ ли ме за страхливец?
— Не. Знам, че си храбър и безстрашен.
— И какво ще си помисли Али бей?
— Той е на моето мнение, също и мир шейх ханът.
— А другите джесиди?
— Известна им е славата ти и знаят, че няма да избягаш от неприятеля. Можеш да се осланяш на това.
— А ако поставят смелостта ми под съмнение, ще ме защитиш ли? Ще кажеш ли пред всички, че съм отишъл с жените към Идис само за да ти се подчиня?
— Ще го кажа открито навсякъде.
— Е, добре, ще направя каквото ми предложи!
Мохамед Емин отмести кремъклийката си с въздишка и отново се загледа към долината, която започваше да потъва в сенките на нощта.
Мъжете, отишли в Идис, се върнаха обратно. Те се движеха в колона, която се разпръсна пред нас.
После откъм гробницата на светеца прозвуча залп и в същото време при нас дойде Али бей и каза:
— При гробницата започва голямо празненство. Никога чужденец не е присъствал, но мир шейх ханът ми разреши да ви поканя от името на всички свещеници.
Без съмнение това бе голяма чест за нас. Шейхът на хадедихните обаче отказа:
— Благодаря ти, но на мюсюлманина му е забранено да присъства на поклонението пред някой друг освен Аллах.
Мохамед Емин беше мюсюлманин. Само че можеше да откаже и по друг начин. Той остана, а аз последвах бея.
Когато излязохме от къщата, пред нас се разкри странна, неописуемо красива гледка. Докъдето се простираше долината, блещукаха светлини — под и на дърветата, долу по водата и на всяка скала по възвишенията, около къщите и по площадките. Най-голямо оживление цареше около гробницата на светеца. От вечния огън на гроба мирът беше запалил главня и крачеше с нея към вътрешния двор. От главнята шейховете й кавалите палеха факлите си, от които пък факирите запалваха своите и накрая всички се отправиха към полето. Хиляди прииждаха насам, за да се пречистят на свещения огън.
Който успяваше да се доближи до огъня на свещениците, прекарваше ръка над пламъка и после докосваше с нея челото и сърцето си. После мъжете повторно посягаха към пламъка, за да дадат благословия на своите жени. Майките правеха това за децата си, които поради навалицата не можеха да се промъкнат по-наблизо. Наоколо цареше истинско ликуване и радост, преливаща в сърцата.
Светилището също беше осветено. Във всяка от многобройните ниши на зида гореше факла. През дворовете се точеха огнени гирлянди. Всеки клон на дърветата изглеждаше като рамото на гигантски свещник и стотици светлини трептяха чак до върховете на двете кули, образуващи две огромни огнени колони, чиято гледка бе вълшебна.
Наредени в две редици, свещениците бяха заели места във вътрешния двор. От едната страна седяха облечените в бяло шейхове, а срещу тях — кавалите. Някои държаха в ръцете си флейти, други — тамбурини. Настанихме се с Али бей под една асма. Къде беше мир шейх ханът, не можах да видя.
От вътрешността на гробницата прозвуча вик и кавалите вдигнаха инструментите си. Флейтите засвириха бавна, жаловита мелодия, а тамбурините отмерваха тихо тактовете. После зазвучаха четири гласа, тамбурините свиреха тремоло, първо пианисимо, после пиано и все по-силно до фортисимо. И ето флейтите подеха двугласна мелодия, която не би могла да бъде описана с нашите музикални понятия. Тя звучеше твърде приятно и успокояващо.
На края на това изпълнение мир шейх ханът излезе от вътрешността на постройката. Двама от шейховете го придружаваха. Първият носеше дървен статив, който приличаше на нотен пулт. Той го сложи в средата на двора. Другият шейх държеше малък съд с вода и още един, открит и кръгъл, в който гореше някаква течност. Двата съда бяха оставени на статива, към който се отправи мир шейх ханът.
Той даде знак с ръка, при което музиката зазвуча отново. След въведението свещениците запяха едногласен химн. За съжаление не можах да запиша текста, защото това щеше да направи впечатление; а думите са се изтрили вече от паметта ми. Те бяха на арабски и призоваваха към чистота, вяра и бдителност.
После мир шейх ханът произнесе кратко слово на свещениците. Той описа с малко думи необходимостта да се предпазят от всеки грях, да правят добро на хората, да не изменят на своята вяра, да се защитават срещу всички врагове.