Артилеристите се бяха разположили удобно. Те лежаха изтегнати на земята и разговаряха помежду си. Двамата офицери се канеха да пият кафе и да пушат чибуците си. Затова беше запален огън, на който върху два камъка бе поставено котле. Единият от тези юнаци беше капитан, другият — лейтенант. Капитанът имаше твърде добродушен вид. Той ми приличаше на дебел немски фурнаджия, който изпълнява ролята на разлютен турчин в някой любителски театър и при това е взел на заем костюма си. С лейтенанта беше същото. Точно като него можеше да изглежда някоя процъфтяла кафеджийка, която, обзета от непонятните прищевки на младо девойче, отива на карнавал, облечена в шалвари и турски жакет.
Думите, които можех да чуя, естествено не бяха така забавни. Бях толкова близо до офицерите, че долових всичко.
— Оръдията ни са добри — изръмжа капитанът.
— Много добри — изчурулика лейтенантът.
— Ще стреляме, ще пометем всичко.
— Всичко! — прозвуча ехото.
— Ще вземем плячка.
— Голяма плячка!
— Ще бъдем храбри.
— Много храбри!
— Ще ни повишат.
— Много, извънредно много!
— Тогава да запушим персийски тютюн.
— Не, тютюн от Шираз!
— Да пием арабско кафе.
— Не, мока кафе!
— Всички джесиди трябва да умрат.
— Всички!
— Злодеи!
— Подлеци!
— Нечестивци, безсрамници!
— Кучешки синове!
— Ще ги убием.
— Още утре сутрин.
— Естествено, това се подразбира.
Бях чул и видял достатъчно. Затова се измъкнах назад, отначало бавно и предпазливо, после — по-бързо. Дори се изправих, на което Халеф доста се учуди, като ме видя.
— Кои са, сихди?
— Артилеристи. Ела, нямаме време за губене!
— Прави ли ще ходим?
— Да
Скоро стигнахме до конете си, възседнахме ги и потеглихме обратно. Пътя до Шейх Ади изминахме много по-бързо. Там заварихме предишното оживление.
Научих, че Али бей е при светилището, и го намерих с мир шейх хана във вътрешния двор. Той ме пресрещна, изпълнен с очакване, и ме придружи до хана.
— Какво видя? — попита Али бей.
— Оръдия.
— Охо! — възкликна той уплашен. — Колко?
— Четири малки планински оръдия. Шейх Ади трябва да бъде разрушен. Докато пехотинците от Баадри и Калони нападат, артилерията ще се развихри долу при реката. Планът не е лош, защото оттам може да се обстрелва цялата долина. Трябвало е само да докарат оръдията незабелязано до възвишението. Това са и направили. Послужили са си с мулета, с чиято помощ могат само за час да ги пренесат от лагера си до Шейх Ади.
— Какво да правим, ефенди?
— Дай ми веднага шейсет конници и няколко фенера и до два часа тук, в Шейх Ади, ще имаш оръдията и обслугата им.
— Пленени?
— Пленени!
— Господарю, давам ти сто конници!
— Е, добре, дай ми осемдесет и им кажи, че ги чакам долу край реката. Отдалечих се и при конете срещнах Халеф и Селек.
— Какво ще предприеме Али бей? — попита Халеф.
— Нищо. Ние сами ще направим каквото е необходимо.
— Кое, сихди? Смееш се! Познавам лицето ти. Ние ли ще докараме оръдията?
— О да, искам обаче да ги пленя, без да се пролее кръв, и затова ще взема осемдесет конници със себе си.
Отправихме се към изхода на долината, където не след дълго осемдесетте души пристигнаха.
Изпратих Селек с десетина мъже напред, а с останалите ги следвах на разстояние. Стигнахме до хълма, където Селек вече ни чакаше, без да сме забелязали врага, и слязохме от конете. Най-напред поставих няколко души на пост — те трябваше да се грижат за сигурността ни. Други десет оставих при конете и им заповядах, да не напускат мястото без мое указание. Ние останалите се запромъквахме към горичката. На известно разстояние от нея се спряхме и аз се отправих напред сам. Както преди и сега безпрепятствено се озовах при дървото, зад което се бях укривал. Турците лежаха в отделни групички и бъбреха. Надявах се, че са заспали. Военната бдителност и очакването на предстоящата битка ги държаха будни. Заедно с подофицерите преброих петдесет и четири души. Върнах се обратно при моите хора.
— Идете и докарайте конете си! — казах на Халеф и Селек.
— Ще яздите в дъга и ще се появите от другата страна на горичката. Ще ви задържат. Казвате, че сте се заблудили и че сте тръгнали за тържеството в Шейх Ади. Така ще привлечете вниманието на османлиите върху себе си. Другото е наша работа. Вървете!
Останалите придружвачи разделих на две дълги редици, тъй като възнамерявах да заградя горичката от три страни. Дадох нужните наставления, след което легнахме и запълзяхме напред.