— Сеньор, действително ли твърдите, че разказът ви отговаря на истината?
— Разбира се.
— Ами ако не го вярвам?
— Няма да умра от мъка. Само моля да не ми се казва право в очите, че не било вярно. Може да си мислите всичко каквото си искате, но на една обида незабавно ще отвърна с куршум.
— Е, е, моля ви, сеньор! Човек все ще има право да си каже мнението!
— Не. Човек напълно спокойно може да си запази мнението за себе си и в никой случай не е уместно да го натрапва на другите. Разказах каквото видях и чух. Ако не ми вярвате, не го казвайте. А наречете ли ме лъжец, лошо ви се пише.
— Извинете, сеньор! Сендадорът е един от моите най-добри приятели. Просто ми е невъзможно да си представя подобно нещо за него.
— Щом го смятате за ваш приятел, мога само да ви съжалявам. Повече не мога и не желая да казвам. Впоследствие ще стане ясно, че той не заслужава приятелството ви. Съвсем скоро ще имате нужното доказателство, понеже се надявам, че сеньорите ще се съгласят да осуетим позорните кроежи на този човек, нали?
— Естествено, естествено! — разнесоха се викове наоколо. А аз се осведомих:
— Какво направихте след като сендадорът си отиде?
Пена отговори:
— Разбира се, първата ми мисъл беше да предприема всичко възможно, за да проваля този ужасен заговор. Само че не знаех как.
— Няма нищо по-лесно от това. Съвсем ясно е било какво е трябвало да предприемете.
— Не е чак толкова ясно, както изглежда си го мислите, сеньор. Аз не съм неопитен човек и имам навик предварително добре да обмислям онова, което ми предстои да върша. Предполагам вие сте на мнение, че е трябвало да предупредя членовете на експедицията, нали?
— Естествено, че така мисля. Това е била първата и най-спешна мярка, която сте могли да вземете.
— Но хората нямаше да ми повярват. Нали не ме познават. А сендадорът им е бил препоръчан като почтен и надежден водач. Предполагам, че е направил всичко възможно, за да спечели доверието им. И ако аз, непознатият, се бях опълчил срещу него, естествено този негодник щеше да отрече всичко и щеше да се защити, представяйки ме за негов личен враг, който се стреми да му напакости.
— Не мога да не ви дам право. Преди всичко е трябвало да се погрижите за собствената си безопасност, та да имате възможност да помогнете и на заплашените от гибел преселници.
— Съвършено вярно! Ето защо не предприех срещу него нищо — нито открито, нито тайно. Имах нужда от хора, които да ми помогнат. Той беше споменал за вас. Индианецът му разказа за някакъв немец, който навярно се намирал със спътниците си вече наблизо. Затова сметнах, че най-доброто ще е да тръгна да ви пресрещна и да ви помоля за помощ.
— Естествено ние незабавно и изцяло се поставяме на ваше разположение. Надявам се да стигнем навреме и да избавим изпадналите в беда хора, а?
— Мисля, че ще успеем. Само не бива да се бавим. Може би мъжете са подмамени вече на острова. Но тъй като няма да бъдат избити, предполагам, че ще ги спасим. После навярно ще ни се удаде да намерим и останалите и да им помогнем.
— Да си пожелаем успех. Известно ли ви е къде се намира островът, както и мястото, наречено Nuestro Senor Jesu Christo de la floresta virgen?
— Не. Обаче очаквам да открием следи, които да ни отведат до там.
— Дири сигурно ще има, но вероятно тогава ще е вече твърде тъмно, за да ги видим и да ги проследим.
Ето че се обади Антонио Гомара:
— И аз не знам къде е островът, ала Кръстът ми е познат. Както изглежда хората са спрели при някогашното поселище Посо де Сиксто. Поне коловозите водят натам. А пътят от това място до Кръста ми е много добре известен.
— Чудесно! Нека побързаме, за да използваме максимално дневната светлина.
Накарахме конете да почувстват, че нямаме време за губене. Те препуснаха в бесен галоп и ние се понесохме през равнината като вихрушка. Всеки от нас съзнаваше, че е изправен пред опасни събития. В подобно положение човек става мълчалив и никой не обели нито дума, докато най-сетне сеньор Пена вдигна ръка и посочвайки напред, каза:
— Виждате ли ей онези дървета? Там се намира самотното изоставено поселище. Само след няколко минути сме при него.
Следвайки коловозите, се озовахме на мястото, където керванджиите бяха спирали. Видяхме останки от порутени постройки, скрити под плътната покривка на увивните растения. Гъстата шума на околните дървета ги засенчваше. Встрани забелязахме следи от няколко ниви, които бяха обаче толкова запуснати, че само много остро зрение можеше да разпознае, че някога тук е «играла» лопатата. Всичко наоколо правеше впечатление на най-дълбока немара. Не видяхме нито един от хората, които търсехме и които бяха почивали тук.