— Къде отивате?
Той ме хвана за ръката и ме задържа.
— Да го пресрещна. Разберете, че е абсолютно необходимо да го обезвредим. Сигурно между острова и селото е уговорен някакъв сигнал. Щом забележи бягството ви, мбоковът ще го даде и червенокожите незабавно ще започнат да ни преследват. Един силен вик като нищо ще стигне до селището и жителите му ще се събудят и ще се втурнат към брега, преди още да сме се добрали до него. Чакайте ме тук! В никакъв случай не бива да се отдалечавате, преди да съм се върнал.
Отскубнах се от ръката му и се запромъквах напред. Изглежда диаметърът на островчето не беше по-голям от двеста метра. Само брегът му бе обрасъл с бамбук. Във вътрешността му растеше трева, а както по-късно научих имало и много диви тикви. В момента не виждах индианеца. От огъня той не се бе насочил право към мястото, където лагеруваха белите, а обикаляше наоколо. И понеже в резултат на това не се намираше вече между мен и огъня, не ми бе възможно да го различа в тъмнината.
Легнах на земята и запълзях срещу него като се придържах толкова близо до бамбуковия гъсталак, че червенокожият непременно трябваше да мине между мен и огъня.
Не след дълго дочух, че се приближава. Той не си даваше никакъв труд да стъпва по-тихо. Бях подминал вече лагера на белите, а индианецът се насочи право към него, несъмнено твърдо убеден, че ще завари пленниците да спят.
Ето че в този момент той мина на около пет-шест крачки от мен. Силуетът му ми се мярна само за миг-два срещу светлината на огъня, но това ми бе достатъчно, за да забележа въоръжението му. Човекът нямаше лък, ала във всяка ръка държеше по една стрела, готов незабавно да я забие в какъвто и да било неприятел.
Не биваше да му позволявам да стигне до изоставения бивак. Ето защо бързо се изправих, с четири-пет безшумни крачки се озовах зад гърба му, последва удар с приклада на карабината ми и той рухна на земята. Първо отстъпих крачка-две назад, за да мога по-добре да го наблюдавам. Той лежеше възнак и не помръдваше. Едва тогава се осмелих да се приближа до него. Ръцете му бяха изпуснали стрелите. Самият той бе или мъртъв, или в безсъзнание. Вдигнах го и го понесох към брега.
— Ето ви човека, сеньор Монтесо — казах на йербатерото. — Разкъсайте дрехата му на ленти и го вържете. Погрижете се също, когато дойде на себе си, да не може да се развика! Трябва да навестя и другите пазачи!
— Чакайте! Отивате на сигурна смърт! Нали са двама!
— Какво от това? И тях трябва да накарам да онемеят. След като този не се върне, ще тръгнат да го търсят. Няма да намерят нито него, нито пленниците и ще вдигнат тревога. Разбуди ли се селото, нападението ни няма да успее.
— Нападение ли? Значи не сте сам тук?
— Не съм. Вие така ли си помислихте?
— Да, защото не споменахте за други хора. Мислех си, че напълно във ваш стил съвсем сам сте проследил дирята ни и сте решили тайно да ни измъкнете оттук.
— О, не. Ще напуснете Лагуна де Бамбу напълно открито. И така, почакайте още малко!
Макар че йербатерото се опита да ме разубеди и да ме задържи, аз бързо се отдалечих. Кратко разстояние изминах изправен, но после легнах на земята и по заобиколен път запълзях към огъня. Той гореше близо до брега. Между огъня и водата се издигаха десетина бамбукови стебла, зад които трябваше да се опитам да се прикрия. Успях да постигна целта си, ала това стана много бавно.
Ето че най-сетне се озовах легнал на десетина крачки от огъня. Зад мен беше водата. Единият от индианците седеше с гръб към мен, а другият — с лице. Лъковете и стрелите бяха близо до тях така, че да са им под ръка. От кухи бамбукови парчета двамата дялкаха малки съдове за вода.
Това правеше задачата ми по-трудна, отколкото си я бях представял. Не можех да измина споменатите десетина крачки, без единият мбоков да ме забележи. И ако не намереше време да грабне и да опъне лъка си, то можеше да използва някоя от стрелите като нож. Не ми се искаше да ги убивам. Впрочем двата изстрела щяха да вдигнат цялото село на крак. Какво да правя? Ако с няколко скока бързо преминех краткото разстояние, тогава от уплаха може би щяха да забравят да използват стрелите си. И така, хванах карабината «Хенри» за цевта с дясната си ръка и вече се канех да се изправя, когато случайността ми се притече на помощ. Стана нещо, което при други обстоятелства нямаше да е изгодно за нас, а напротив — щеше да е много опасно.
Откъм лодката долетя приглушен, но все пак ясно доловим вик на човек, изпаднал явно в беда. Двамата мбокови мигновено грабнаха оръжията си и скочиха на крака. Останаха само четири-пет секунди неподвижно заслушани, с лица, обърнати към посоката, откъдето се разнесе викът и следователно с гръб към мен. Светкавично се втурнах напред. Последва удар с приклада и единият се строполи на земята. Другият чу шума и се обърна, но се вкамени от уплаха. Гледаше ме изумено с широко отворени очи и така посрещна удара, който просна и него като пън.