Първата ми работа бе да прибера отровните стрели. Едва тогава повиках йербатеросите, но, разбира се, не с толкова висок глас, че да могат да ме чуят в селото. Монтесо се притече с хората си, с изключение на един, останал да пази другия ни пленник.
— Възможно ли е? — попита той, когато видя проснатите на земята индианци. — Сеньор, и аз не знам какво да кажа!
— Кажете, че всички сте се били изплашили и отчаяли. Близо двайсет бели стоят тук в плен и треперят от трима червенокожи! Нима се е чувало и виждало подобно нещо? А кой от вас извика?
— Мбоковът, след като се съвзе.
— Не бяхте ли затъкнали устата му?
— Тъкмо се канехме да го направим. Това навреди ли ви?
— Напротив, помогна ми. Но се погрижете да не се развикат и тези двамата, щом дойдат на себе си. Ще ги вземем с нас. За съжаление лодката няма да ни побере всичките. Ще се наложи още веднъж да се върна. Вържете пленниците и ги занесете до лодката.
Това стана в най-кратко време. После сложихме тримата червенокожи легнали на дъното на плавателния съд, където се качих заедно с Монтесо. Йербатеросите трябваше още да чакат. Междувременно другите наши спътници на отсрещния бряг бяха изпаднали в голяма тревога, понеже се забавихме толкова дълго. Когато видяха мбоковите, те разбраха, че не е било възможно да се върна по-рано. Скоро прехвърлих и Йербатеросите и тогава се отправихме към гората. Естествено бяхме принудени да носим индианците.
Мълчаливо и безшумно заобиколихме селото и се насочихме към гората. Щом я стигнахме, наредих да спрем. Макар че островът никак не беше далеч, се оказа, че са ми били необходими повече от три часа, за да изпълня тайния си план.
До този момент не беше останало време за обяснения. Но вече се намирахме в относителна безопасност и не беше необходимо нито да сме кой знае колко предпазливи, нито да бързаме. За бързина даже и дума не можеше да става, понеже нямах намерение да заведа до лагера ни освободените спътници и тримата мбокови, минавайки през потъналата в мрак гора.
Всички бяха насядали на земята и с голямо напрежение и любопитство очакваха да чуят какво щях да им разкажа.
— Сега сте с трима души повече от преди — рекох аз. — Предполагам, че между вас се намира сеньор Пардуня от Гоя заедно със сина си. Така ли е?
— Да, тук сме — обади се бащата — и ви молим да ни кажете с какво можем да ви се отблагодарим. Но как е възможно да знаете имената ни, както и че изобщо сме тук?
— За това — по-късно. Сред вас има и трети непознат за мен сеньор. Да не би името му да е Адолфо Хорно?
— Да, така се казвам — отговори ми човекът.
— Тогава имам поръчение да ви предам важна вест.
— Каква е тя, сеньор?
— Трябва да ви кажа да се върнете колкото е възможно по-бързо. Но не бива да ви казвам, че тя много ви обича и ви очаква с копнеж.
— Кой… коя е тя?
— Уника.
— Уни…!
Думата замря на езика му, но после той скочи на крака, сграбчи ръката ми и развълнувано понита:
— Уника? Тя ли ви изпраща? Познавате я?
— Познавам я толкова добре, че иска заедно да пътуваме за Германия.
— Сеньор… ама че изненада! Често говорихме за вас, понеже спътниците ви очакваха избавление единствено от вас. Но си мислехме, че се намирате нейде между това село и Nuestro Senor Jesu Christo. A вие сте бил при Уника!
— И при Десиерто. Заедно със своите тобаси той е съвсем наблизо, за да ви освободи.
— Той е тук!? Къде е? Заведете ме при него! Бързо!
— Малко търпение, драги приятелю! През нощта при тази непрогледна тъмнина прекосяването на гората е свързано с големи трудности. Имаме намерение да обградим селото. Полунощ вече мина и аз предпочитам да отида да доведа тобасите, отколкото да водя вас при тях. Сега тръгвам. Не се плашете, ако внезапно между дърветата се появят хора! И се погрижете тримата пленници да не могат да издадат нито звук!
Придвижвайки се пипнешком в права линия от дърво, аз затърсих и скоро намерих пътя за лагера. Това бе далеч по-трудна работа, отколкото може би си мисли някой. Въпреки всичко се бях отклонил малко встрани и щях да го подмина, ако един от конете не беше изпръхтял.
Минах опипом между спящите хора и така стигнах до дървото, където бях лежал. Престорих се, че току-що ставам от сън. Единият от двамата на пост разбираше горе-долу испански. Казах му, че вече е време да тръгваме и да отиде да събуди Десиерто. Скоро всички бяха на крак. Не биваше да чакаме, докато дневната светлина нахлуеше в гората, защото тогава щеше да е твърде късно. И така, бяхме принудени в тъмнината да извървим толкова трудния път за конете до откритата равнина. Това щеше да е непосилна работа, ако дърветата растяха по-нагъсто. Тъй като разполагахме с резервни коне, някои от нашите хора водеха по две животни за юздите. Вървях начело заедно с Десиерто. Следващите ни мъже поддържаха връзка помежду си с тихи подвиквания.