Така продължавахме напред много бавно, докато най-сетне достигнахме края на гората. Когато се отдалечавах сам от нашия лагер, тесният лунен сърп беше увиснал съвсем ниско над върховете на дърветата, но междувременно се бе издигнал толкова високо, че бледата му светлина осветяваше равнината и дори навлизаше между първите дървета. Старият Десиерто спря, посочи с ръка напред и тихо каза:
— Стойте! Ей там седят някакви хора!
— Какво? Къде? — попитах аз. — А-а, наистина! Кои ли може да са те?
— Не са индианци. Ако се съди по облеклото, са бели. Трябва да ги подслушаме.
— Разбира се! Наредете на групата си да пазят тишина. Вие, Пена и аз ще се промъкнем до онази група.
Той даде своята заповед, която се разнесе от уста на уста. После ние тримата запълзяхме напред, докато стигнахме до първите дървета, близо зад които седяха нашите освободени спътници. Те бяха толкова далеч от селото, че не разговаряха тихо, а полувисоко и можехме доста добре да разбираме думите им. Тъкмо в този момент се обади монахът:
— Сигурно е знаел защо не бива веднага да тръгва по дирите ни, а първо е отишъл при Десиерто. Вярно, че така бяхме принудени по-дълго да понасяме лишения, но той несъмнено е бил убеден, че по този начин ще може по-лесно да ни избави.
— Аз бях престанал вече да се надявам, а го бях отписал и него — подхвърли йербатерото. — Този немец е също като котката, която никога не пада по гръб. Той ни спаси, но пък и страшно много ни изложи в собствените ни очи. Едва стъпил на острова, повали и тримата червенокожи, а ние, които прекарахме тъй дълго тук и сме толкова хора, се бояхме да вдигнем ръка срещу тях.
— Да, той рискува живота си, а ние безкрайно се тревожехме за собствената си кожа. Обзалагам се, че още вечерта на този ден положението ни коренно ще се промени и мбоковите ще станат наши пленници.
— Това е съвсем сигурно! — съгласи се с него Хорн. — Щом и Десиерто е тук, няма съмнение, че е довел достатъчно тобаси, за да се справи с малцината мбокови.
— Любопитен съм да се запозная с него.
— Вярвам го. Той е не само една извънредно интересна личност, но даже и за тукашните порядки и нрави е изключителен човек и аз ще…
Той не можа да продължи, понеже Десиерто го бе познал по гласа. Старият изскочи иззад дървото и извика:
— Хорн, сеньор Адолф! Вие ли сте? Господи, как попаднахте тук? Че кой ви…
По-нататък не успях ясно да чуя думите му, защото вдясно от него Пена също излезе от прикритието си и не по-малко учудено възкликна:
— Брат Иларио и йербатерото! Каква изненада! Ние се канехме да ви освободим, а ето че вече сте свободни! Значи славата, с която щяхме да се накичим, отиде по дяволите.
— Сеньори, не вдигайте такъв шум! — принудих се да ги предупредя. — Говорете по-тихо, защото продължите ли така да крещите, ще ни чуят в селото.
Започна се истинска канонада от въпроси и отговори. И представете си само смайването на Пена и Десиерто, когато узнаха, че докато са спали, аз съм напуснал бивака и съм осъществил намерението си. Тъй като номерът ми бе успял напълно, нямаха право и да ме укоряват. Дори трябваше да признаят, че тримата пленени пазачи щяха да ни бъдат много полезни.
Набързо си разказахме приключенията. Нямаше кой знае какво да се каже за преживяванията на нашите приятели. Бяха ги довлекли вързани дотук и през цялото време ги държали под стража на острова. Те видели как оръжията им били отнесени в Каса де нуестро Сеньор, което потвърждаваше подозренията ни, че в тази къща бе не само жилището на сендадора, но и тайният склад за ограбените от различни хора вещи. Не са им носили нито нещо за ядене, нито за пиене. Единствената им храна били дивите тикви и младите бамбукови филизи. Не им останал друг избор освен да пият от смърдящата вода на лагуната.
Впрочем те нямаха голямо основание да се оплакват, още повече, че не им бяха отнесли дрехите. И все пак, когато по-късно взе да се развиделява, ние се изплашихме от външния им вид. Всички без изключение приличаха на хора, които са боледували дълго. За сендадора се чуваше само едно: той трябваше да бъде преследван и наказан дори и ако се укриеше в най-затънтеното кътче на Андите.