Междувременно часовете минаваха, луната избледня и вече трябваше да се залавяме на работа. Налагаше се да отделим малко внимание и на пастирите. С помощта на бинокъла ги бях преброил — бяха шестима. Следователно шестима от нашите конници бяха достатъчни, за да не им позволят да избягат.
Числеността ни се беше увеличила, понеже съвсем естествено освободените хора изпитваха силно желание да участват в изпълнението на плана ни. Доколкото бе възможно, им отстъпихме някои от нашите оръжия и тъй като бяхме довели коне за тях, те разполагаха с всичко необходимо, за да се присъединят към нас. Тъкмо обстоятелството, че имахме коне, ни даваше извънредно голямо предимство. Понеже мбоковите не притежаваха ездитни животни, ние далеч ги превъзхождахме. Бяхме значително по-подвижни от тях и можеше да се предвиди, че нито един нямаше да ни се изплъзне.
Метнахме се на седлата, за да обградим селото. Двама от тобасите останаха да пазят резервните коне и тримата пленени червенокожи. На тях поверихме и умопобъркания жрец. Шестима тобаси получиха задачата да обградят стадата и да не позволят на никой от намиращите се там пастири да избяга.
Когато образувахме верига около селото, разстоянието между отделните хора бе такова, че лесно и резултатно можехме да го обсипваме с куршуми. Оръжията ни спокойно биеха до центъра на селото, докато стрелите на мбоковите не можеха да ни достигнат.
Междувременно се бе развиделило достатъчно. За да приключим цялата история колкото се можеше по-скоро, исках да разбудя жителите на селото с един изстрел, обаче това се оказа излишно, тъкмо когато се канех да натисна спусъка, откъм стадата проехтя силен, пронизителен протяжен вик. Пастирите ни бяха забелязали и даваха сигнал за тревога.
Веднага след това селото се оживи. Индианците изскочиха от колибите си. Щом видяха, че са обкръжени, жените и децата запищяха, а мъжете се втурнаха за оръжията си.
Доловихме силен заповеднически глас, вероятно на мбокова, който бе предводител на тези индианци. Ревовете и крясъците затихнаха. Настъпи дълбока тишина и ние видяхме как отделни силуети се появиха тук-там измежду колибите. Бяха получили поръчението да разберат кои сме и колко голяма е числеността ни. Скоро те отново изчезнаха, за да докладват. Изглежда започна съвещание. После забелязахме, че мбоковите се разпръснаха. Бяха получили заповед едновременно да изскочат от селото във всички възможни посоки и да ни нападнат. Но това не стана открито и устремно, а много бавно и предпазливо. Налягали на земята, те запълзяха към нас.
— Да не допускаме да се приближат твърде много, иначе стрелите им ще станат опасни за нас? — предупреди старият Десиерто, който бе застанал до мен.
Не се наложи да му отговарям, понеже тобасите бяха на същото мнение и започнаха да стрелят. Пушките затрещяха около нас, и то съвсем не безрезултатно. Не можехме да виждаме какво става откъм другата страна на образувания от нас огромен кръг, но откъм нашата страна към позицията ни полетяха стрели, ала без да ни достигнат. След малко мбоковите скочиха на крака и хукнаха да бягат обратно към селото, като взеха със себе си и доста ранени.
— Вече знаят как стоят нещата — обади се старият. — Ами сега? Нямаме никакво намерение да нападаме селото. Да им изпратим ли някой от заловените пазачи като парламентьор?
— Нека изчакаме малко. Може би самите те ще изпратят човек, за да преговаряме.
Предположението ми се потвърди, тъй като скоро се появи един индианец с бамбукова пръчка в ръка, на чийто край се развяваше парче бял плат. Следваха го и неколцина други мбокови.
Горе-долу по средата на пътя човекът спря, за да разбере дали го признаваме за парламентьор и следователно дали ще стреляме по него, или не. Направихме му знак и той се приближи с придружителите си. Не носеше оръжия и изглежда не беше боязлив човек, понеже вървеше с високо вдигната глава и ни измери с поглед, в който не личеше и следа от страх. Недалеч от нас, яхнал своя коя, се намираше боцманът. Той ни подвикна на немски:
— Не бъдете прекалено учтиви към този негодник! Той е от хората, които ни довлякоха тук, и както ми се стори никак не бе съгласен да ни пощадят. Впрочем доста сносно говори испански.
Мбоковът хвърли поглед към обадилия се моряк и видимо се изплаши. Той го позна и бе слисан от факта, че при нас вижда човека, за когото мислеше, че се намира като пленник на острова. Поведението му в следващите минути ни издаде погрешното му убеждение, че боцманът е единственият бял, успял да избяга. Индианецът нямаше как да види и другите, защото те се намираха доста далеч от нас. Но той бързо преодоля уплахата си и с твърде неучтив тон попита Десиерто: