— Кои сте вие, та дръзвате да ни нападате? Ние живеем в мир с всички бели и червенокожи мъже.
— Това не е вярно — отвърна му старият. — Вие сте врагове на вйехо Десиерто.
— Не го познавам. Той живее далеч оттук при тобасите, които са наши приятели.
— И въпреки това вашите воини тръгват на поход срещу тях, за да ги нападнат. Казваш, че живеете в мир с белите. Но защо сте пленили бели хора и сте ги довлекли чак тук?
— Защото ни нападнаха. Ей онзи, дето е там на коня, сигурно е избягал тази нощ, а и другите ще освободим, но след като си платят откупа.
— Не преиначавай фактите! Не белите са нападнали вас, а вие — тях.
— Сендадорът е виновен за всичко и цялата работа не ни засяга. Оправяйте си сметките с него, а нас оставете на мира!
— Ще постъпим както си искаме, но не и както се харесва на вас. Къде са воините на това село?
— На лов!
— И кога ще се върнат?
— Още днес. Внимавайте! Дойдат ли, загубени сте, понеже ни нападнахте и ранихте мнозина от нас!
— Не се страхуваме от тях и ти няма да ни изплашиш. Вашите воини не са на лов и днес няма да се върнат. Може би никога вече няма да ги видите. Аз ги победих.
— Че кой сте вие?
— Аз съм вйехо Десиерто, когото се канеха да нападнат, но ми известиха за намеренията им и излязох да ги пресрещна с хората си. Обградихме ги от всички страни така, както сме обсадили и вас, и тъй като имахме пушки, бяха принудени да се предадат, за да не ги избием до крак.
Лицето на мбокова стана пепелявосиво. Той ни измери с несигурен поглед, преглътна няколко пъти и накрая с мъка продума:
— Наистина ли сте Десиерто?
— Аз съм, а индианците, които водя, са от племето на тобасите.
— Не ми се вярва. Ако дойдеше старият Десиерто, за да ни нападне, нямаше да има толкова малко воини около него.
— Знаех, че повече не са ми необходими. От Йерно, а и от вашия вожд Вененосо узнах, че тук са останали само четирийсет воини.
— И Йерно и Вененосо са при вас, така ли?
— И двамата. Никой от вашите хора не успя да ни се изплъзне. Всички лежат вързани в нашето село. Не могат да ви помогнат и ако не се предадете, сте осъдени на смърт.
По лицето на индианеца си личеше какво впечатление му направи чутото. Той мълча доста време, за да се съвземе от смайването си и да поразмисли. После заплашително каза:
— Няма защо да се страхуваме, дори и всичките ви думи да са чиста истина. Не се предаваме.
— Тогава само след час в селото няма да остане жив човек! Нали преди малко разбрахте, че стрелите ви са безопасни за нас. Но вие не можете да избягате от куршумите ни.
— Ами опитайте, да видим! Започнете ли да стреляте по нас, веднага ще дадем знак на пазачите на острова и те незабавно ще избият пленниците. Ако не желаете смъртта на белите, ще трябва да сключите мир и да освободите всички наши воини, които сте заловили.
— Чувате ли с кой коз ни излиза? — попитах Десиерто. — Все още не смята играта за загубена, мисли си, че може да я спечели. Колко добре направих, че още през нощта измъкнах нашите спътници от острова! Ако не го бях сторил, сега щяха да ги използват като заложници и ние трябваше да отстъпим.
— Хм-м! — промърмори старият. — Щеше да стане наистина мътна и кървава! За щастие можем да отворим очите на мбоковите и да им обясним, че сметките им са криви. Направете го вие!
Изпълних желанието му като отговорих на парламентьора:
— Имали сте още бели пленници на острова? Не смятах, че е възможно. Я елате за малко до края на гората! Трябва да ви покажа нещо.
Нямаше нужда да вървим кой знае колко. Индианците ме последваха и уплахата им никак не бе малка, когато зърнаха умопобъркания жрец и тримата вързани пазачи.
— Я огледайте малко по-внимателно нашите хора! — подканих ги аз. — Не е избягал само един от пленниците, които снощи все още се намираха на острова, а всички са свободни. Прехвърлихме ги тук заедно с техните пазачи. И как ще изпълните сега намерението си да ги застреляте?
Докъдето стигаха погледите им, мбоковите подробно се запознаха с позициите ни и се убедиха, че съм им казал самата истина. Демонстративната им увереност се превърна в униние, още повече че старият Десиерто се обърна към тях със следната настоятелна подкана:
— След като разбрахте как стоят нещата, върнете се в селото си и седнете да се съвещавате. Искам да се предадете и в такъв случай няма да ви се случи нищо лошо. Дори съм готов да освободя вашите пленени воини. Но измине ли половин час, без да сте ни заявили съгласието си с нашите условия, ще застреляме всичко живо, което ни се мерне в селото, и накрая ще го подпалим.