По тези места Пена се чувстваше като у дома си. Познаваше всяко отделно възвишение, всяка долина, всяко каменно плато. Той ни уверяваше, че на следващия ден ще видим солената кора на Пампа де Салинас, а само след броени часове ще стигнем до някакво поточе, което извирало от непроходима клисура.
И Гомара започна да се ориентира по околностите. Той потвърди думите на Пена, че се приближаваме до Салинас. Само че при посещенията си Гомара винаги бе идвал откъм другата й страна, откъдето минаването бе значително по-лесно.
Предпочетохме да изберем по-трудния път, за да достигнем съвсем незабелязано целта си. Ето че по едно време пуната започна да се спуска надолу — отначало леко и постепенно, а после се стесни и стана толкова стръмна, че ни принуди да слезем от седлата и да водим животните за юздите. Това беше убийствено рискован път. Най-сетне придвижването ни малко се улесни. Излязохме на широк, доста полегат склон, превърнат в сипей от покрилите го дребни камъни. Той ни отведе до един проход, през който трябваше да минем. Но преди това спряхме, за да поотдъхнем.
— Остава ни само още един час — обади се Пена — и ще се доберем до водата. Там ще можем поне да напоим конете. Имаме месо и малко брашно. За днес това ни стига, а нека утрешният ден се погрижи сам за себе си. По обяд сме при Салина.
Провизиите ни бяха на привършване, което по онези места никак не е успокоително. Ако разчитахме единствено на лова, сигурно щяхме да гладуваме, понеже до дивата лама човек страшно трудно може да се приближи.
Свърнахме в един проход, който се спускаше от голяма височина и водеше не особено стръмно надолу. Тъй като Пена и Гомара бяха наши водачи в планините, те яздеха начело, а ние ги следвахме. Аз и брат Иларио бяхме изостанали най-отзад.
Въпреки това веднага ми направи впечатление едно място на пътя ни, голямо не повече от човешка длан, което имаше по-друг цвят от земята наоколо. Слязох от коня и внимателно го разгледах. То бе влажно и тъмночервеникаво.
— Това е кръв — казах на монаха. — Не сте ли на същото мнение?
Той огледа скалата, после поклати глава и отвърна:
— Влажно е, но едва ли е кръв. Тя оставя по-тъмни петна.
— Изобщо нямах предвид изтичаща от рана кръв. Ако се съди по оцветяването на това място от скалата, изглежда тук е било опряно прясно кърваво месо. Петното не е успяло бързо да изсъхне, понеже е влажно и студено, а слънчевите лъчи не могат да проникнат в тази клисура. Според моите изчисления оттук е минал някакъв човек преди около два часа.
— Пътник, който е тръгнал да прехвърля планините?
— Възможно, но не е много вероятно. Никой не поема през планините сам.
— Кой твърди, че човекът е бил сам?
— Никой. Впрочем дали е сам, или не, не е толкова важно за нас, колкото обстоятелството дали е вървял нагоре или надолу и дали наистина е вървял, или е яздил. Ако се е изкачвал нагоре, няма защо да се съобразяваме с него, но ако е слизал, значи се намира пред нас и трябва да сме много предпазливи. По-добре ще е аз да яздя пръв.
Проходът се беше стеснил и само с големи усилия успях да изляза начело. Никой от другите не бе забелязал кървавата следа. Скоро отново спрях коня си и посочих към остър стърчащ напред ръб на скалата, около който се налагаше да завием.
— Току-що открих нещо. Виждате ли това влажно тъмно петно? И то е от кръв.
— За да се забележи подобна следа е необходимо зрение като вашето или просто силно развито въображение. Ако беше от кръв, петното щеше да е по-тъмно — отговори Пена.
— Не е така, защото нямам предвид прясно изтекла кръв, а кърваво или по-скоро прясно, непочистено месо. Преди два часа оттук е минал пешеходец, който е носел месо.
— Че как го разбрахте?
— Издаде ми го височината на петното. Ако беше ездач, щеше да метне убитото животно отзад на коня си и следите от кръв щяха да останат на някое по-високо място от скалата. Човекът е застрелял някакъв дивеч и го е носил на рамо или на гръб. Когато е завивал зад този ръб, окървавеното месо се е отъркало в скалата.
— Е добре, да предположим, че сте прав. Нима всичко това е толкова важно за нас?
— Естествено! Даже е много важно. Човекът е индианец. Одрал е кожата на животното, а това не прави никой бял, когато трябва да носи застреляния дивеч, първо, защото гледката не е особено апетитна, и второ, защото не е практично. В кожата месото се запазва значително по-дълго. А индианец, който мъкне на гръб някакво едро животно от едно място до друго, не може да не събуди подозрението ни и не е изключено да представлява голяма опасност за нас.